Дионисиевият светоглед

Превод от немски: Мария Пашова

Източник: litclub.com 

1.          Гърците, които изразяват и същевременно премълчават тайното учение на светогледа си чрез своите богове, са издигнали две божества като двоен източник на своето изкуство: Аполон и Дионис. Тези имена представляват стилови противоречия в областта на изкуството, които почти винаги шестват тържествено едно до друго в борба помежду си, и само веднъж, в момента на разцвета на елиниската "воля", изглеждат проникнати едно в друго в художественото произведение на атическата трагедия. В две състояния човекът достига до блаженото чувство от битието, а именно: в с ъ н я и в о п и я н е н и е т о. Красивата привидност на света на сънищата, в който всеки човек е абсолютен творец, както ще видим, е бащата на всички изобразителни изкуства, а и на една важна половина от поезията. Ние се наслаждаваме в непосредственото разбиране на ф о р м а т а (Gestalt), всички форми ни говорят; няма нищо равнодушно и ненужно. Във върховния живот на тази сънищна действителност все пак имаме просветващото усещане за нейната п р и в и д н о с т; едва когато той приключи, започват патологичните въздействия, в които сънят вече не ободрява и престава изцерителната природна сила на неговите състояния. В рамките на тези граници обаче не са само приятните и приятелски образи, които търсим у себе си с една общопонятност: също и сериозното, тъжното, мрачното, зловещото бива съзерцавано със същото удоволствие, само дето и тук също трябва да се развява воалът на привидността и да не може да прикрива изцяло първичните форми на действителното. Следователно докато сънят е играта на отделния човек с действителното, изкуството на скулптура (в по-широк смисъл) е и г р а т а с ъ с с ъ н я. Статуята като мраморен блок е нещо съвсем реално, обаче действителното на статуята к а т о с ъ н и щ е н о б р а з е живата личност на Бога. Докато статуята все още се носи като образ на фантазията пред очите на твореца на изкуството, той все още си играе с действителното: когато пренесе този образ в мрамора, той си играе със съня.          В какъв смисъл е могъл Аполон да бъде направен Бог на и з к у с т в о т о? Само доколкото той е Бог на сънищната представа. Той е изцяло "привидният": в най-дълбокия смисъл Бог на слънцето и светлината, който се разкрива в блясък. "Красотата" е неговият елемент: присъща му е вечна младост. Но също и красивата привидност на сънищния свят е негово царство: по-висшата истина, съвършенството на тези състояния в противовес на непълно разбраната дневна действителност го издигат в прорицателски Бог, но също така със сигурност и в Бог на изкуството. Богът на красивата привидност трябва в същото време да бъде Бог на истинското познание. Но онази нежна граница, която не трябва да престъпва сънищният образ, за да не започне да действа патологично, когато привидността не само заблуждава, но и мами, също не трябва да липсва в същността на Аполон: онова умерено ограничаване, онази свобода от по-дивите пориви, онази мъдрост и спокойствие на Бога на ваятелите. Очите му трябва да са "слънчево" спокойни: също и когато гледа сърдито и ядосано, върху него лежи свещеността (die Weihe) на красивата привидност.          Противоположно на това, дионисиевото изкуство се основава на играта с опиянението, с екстаза. Предимно две са силите, които въздигат наивния природен човек в самозабравата на опиянението: пролетния нагон и наркотичното питие. Тяхното влияние е символизирано във фигурата на Дионис. Principium individuationis бива разрушен в двете състояния, субективното изчезва напълно пред избликващата мощ на общочовешкото, дори на общоприродното. Дионисиевите празненства сключват не само връзката между човек и човек, те помиряват също човек и природа. Земята дава доброволно своите плодове, най-дивите зверове се приближават готови за помирение: украсената с венци от цветя колесница на Дионис е теглена от пантери и тигри. Всички кастови разделения, които нуждата и произволът са установили между хората, изчезват: робът е свободен човек, човекът с благороден произход и този с ниско потекло се обединяват в същите бакхусови хорове. Във все по-нарастващи множества евангелието на "хармонията на световете" шества от място на място: пеейки и танцувайки човекът се изразява като член на една по-висша и идеална общност: той е забравил как се ходи и как се говори. Още повече: той се чувства омагьосан и наистина е станал нещо друго. Както животните говорят, а земята дава мляко и мед, така и от него звучи нещо свръхестествено. Той се чувства като бог, това, което преди е живяло само в силата на въображението му, сега изпитва върху самия себе си. За какво са му сега изображения и статуи? Човекът вече не е творец на изкуството, той сам се е превърнал в произведение на изкуството, той шества в такъв екстаз и възвисеност, в каквито е виждал да шестват боговете на сън. Творческата мощ на природата: вече не тази на единичния човек, се разкрива тук: една по-благородна глина, един по-ценен мрамор бива мачкан и дялан тук: човекът. Този оформен от твореца Дионис човек се отнася към природата така, както статуята към аполониевия творец на изкуството.          Ако опиянението е играта на природата с човека, творчеството на дионисиевия творец е играта с опиянението. Това състояние може да бъде разбрано само по пътя на сравнението, ако човек сам не го е изживявал: то е нещо подобно на това, когато човек сънува и в същото време усеща сънят като такъв. Така че дионисиевият служител трябва да е в опиянение и в същото време да е нащрек като наблюдател. Не в смяната на разсъдливост и опиянение, а в паралелността се проявява битието на дионисиевия творец на изкуството (dionysische Kunstlerthum).          Тази паралелност характеризира кулминацията на елинството: първоначално само Аполон е елински Бог на изкуството и неговата мощ е била тази, която е обуздала втурналия се от Азия Дионис дотам, че е могъл да възникне най-красивия братски съюз. Тук човек най-лесно може да разбере невероятния идеализъм на елинската същност: от един природен култ, който при азиатците означава най-брутално освобождаване на нисшите нагони, един панетеричен животински живот, който взривява за едно определено време всички социални връзки, при тях е станал празник на избавлението на света, ден на преображението. Всички сюблимни импулси на тяхното същество са се разкривали в това идеализиране на оргията. Никога обаче елинството не е било в по-голяма опасност, отколкото при буреносното нашествие на новия Бог. Никога също така мъдростта на делфийския Аполон не се е показвала в по-красива светлина. Отначало противопоставяйки се, той е обгърнал мощния си противник с покривало от мрак, така че последният едва могъл да забележи, че вече е наполовина пленен. Докато делфийските свещеници прозрат новия култ в дълбокото му влияние върху процеса на социална регенерация, и го поощрят в съответствие с политическо-религиозните си цели, докато аполониевият творец на изкуството с обмислена умереност се учел от революционното изкуство на Бакхусовите служби, докато най-сетне годишното господство в делфическия култов ред се раздели между Аполон и Дионис, и двамата Богове излезли като победители от съревнованието помежду си: едно помирение на бойната арена. Ако искаме да видим съвсем ясно доколко силно аполониевият елемент не позволява на ирационално свръхестественото да се надигне, нека помислим за това, че в по-древния период в музиката γένος δι(.)υсαμβιxόν е било също и ήσυχαστιxόν. Колкото повече се е засилвал аполониевият дух на изкуството, толкова по-свободно се е развивал братът-бог Дионис: в същото време когато първият е стигнал до пълно, като че ли неподвижно съзерцание на красотата, по времето на Фидий (490-431 пр. Хр., архитект и скулптор, бел. прев.), другият е разгадавал в трагедията световната загадка и мировия ужас (Weltschrecken), а в трагическата музика е изразявал най-съкровените природни мисли, творенето на "волята" в и над всички явления.          Ако музиката също е аполониево изкуство, по-точно разгледано такъв е само ритъмът, чиято п л а с т и ч н а сила (bildnerische Kraft) е била развита за представяне на аполониеви състояния: музиката на Аполон е архитектура в тонове, при това само в загатнати тонове, свойствени за китарата. Предпазливо е бил избягван елементът, който придава характера на дионисиевата музика, както и на музиката изобщо, разтърсващата сила на тона и напълно несравнимия свят на хармонията. За последната гъркът е имал най-фин усет, както би трябвало да заключим от строгата характеристика на т о н а л н о с т и т е, дори и ако потребността от една и з п ъ л н я в а н а, действително прозвучаваща хармония при тях да е много по-малка, отколкото в по-новия свят. В хармоничната последователност и дори в нейната абревиатура, в т. нар. мелодия, "волята" се разкрива съвсем непосредствено, без преди това да се е проявила сетивно. Всеки индивид може да служи като сравнение, а същевременно и като единичен случай за извеждането на едно общо правило: по обратен начин обаче дионисиевият творец на изкуството ще изложи същността на проявяващото се непосредствено разбираемо: той заповядва над хаоса на още неприелата форма воля и във всеки един творчески момент може да сътвори от нея един нов свят, н о с ъ щ о и с т а р и я, познат като явление. В смисъла на последното той е един трагически музикант.          В дионисиевото опиянение, в стихийното преминаване през всички душевни-гами при наркотична възбуда или в отприщването на пролетните нагони природата се изразява във висшата й сила: тя свързва отново отделните същества едно с друго и ги кара да се чувстват като едно цяло; така че principium individuationis същевременно изглежда като продължително състояние на безсилие на волята. Колкото по-отпаднала (покварена? - verkommen) е волята, толкова повече всичко се раздробява в отделното, колкото по-самоуверено произволно се развива индивидът, толкова по-слаб е организмът, който му служи. В онези състояния в същото време избухва една сантиментална черта на волята, една "въздишка на творението" по изгубеното: от най-голямата радост звучи пронизителният вик на ужаса, копнеещите жалейни стонове на една непоправима загуба. Пищната природа празнува своите Сатурналии, а същевременно и празника на мъртвите (Todtenfeier). Афектите на нейните свещеници са смесени по най-странен начин, страданията провокират радост, ликуването изтръгва от гърдите пълни с мъка тонове. Богът ό λύσιος е освободил всичко от себе си, преобразувал е всичко. Пеенето и мимиката на така възбудените маси, в които природата е получила глас и движение, са били за омирово-гръцкия свят нещо напълно ново и нечувано. За него това е било нещо ориенталско, което той с огромните си ритмическа и пластична сила е трябвало да победи и също така е победил, както същевременно и египетския храмов стил. Аполониевият народ е този, който е оковал свръхмощния инстинкт в оковите на красотата: той е сложил ярема на най-опасните природни стихии, на най-дивите зверове. В най-висша степен можем да се удивляваме на идеалистичната сила на елинизма, ако сравним неговото одухотворяване на Дионисиевото празненство с това, което възникнало от същия произход при други народи. Подобни празници са изключително древни и установими навсякъде, най-прочути са във Вавилон под названието Сакаи (Sakaeen). Тук по време на петте дни, през които е продължавало празненството, са били разкъсвани всички държавни и социални връзки, но центърът е бил в половата разюзданост, в унищожаването на всяка семейност чрез неограничено хетерство. Противоположност на това предлага картината на гръцкото Дионисиево празненство, която Еврипид хвърля в потока: от нея се излъчва същото очарование, същото музикално преобразяващо опиянение, които Скопас и Праксител са изобразили в статуя. Един куриер разказва, че в обедната жега, заедно със стадата, се бил изкачил по планинските върхове: това е правилния момент и правилното място, за да се види невижданото; сега Пан спи, небето е неподвижният фон на една Gloria, сега ц ъ ф т и денят. На една алпийска поляна куриерът забелязва три женски хора, лежащи разпръснато по земята в целомъдрени пози: много от жените са се облегнали на боровите стебла: всички дремят. Внезапно майката на Пентей започва да ликува, сънят е пропъден, всички наскачат, един образец за благородни нрави; младите момичета и жените оставят къдриците да падат по рамената им, привеждат в ред сърнешката козина, ако по време на съня панделките и връзките са се били развързали. Опасват се със змии около кръста, които интимно им ближат бузите, някои от жените вземат вълчета и сърнета в ръце и ги кърмят. Всички се украсяват с бръшлянови венци, един удар с тирса по скалите и бликва вода: един удар с пръчката по земята и отдолу избликва извор с вино. Сладък мед капе от клоните, когато някой докосне пода дори само с върховете на пръстите си, избликва снежнобяло мляко. - Това е един напълно омагьосан свят, природата празнува тържеството на сдобряването си с хората. Митът разказва, че Аполон отново е съединил разкъсания Дионис. Това е образът на новосътворения от Аполон, спасен от азиатската си разкъсаност Дионис.          2.          Гръцките богове в съвършенството, в което ги срещаме при Омир, със сигурност не трябва да бъдат разбирани като рожби на нуждата и потребността: такива същества със сигурност не е измислила разтърсваната от страх душа: не за да се отвърне от живота, една гениална фантазия е проектирала своите образи в синевата. От тях говори една религия на живота, не на службата, аскезата или духовността. Всички тези образи дишат триумфа на битието, култът към тях е придружен от чувствена жизнерадост. Те не изискват: в тях е обожествено наличното, независимо дали добро или зло. Сравнена със сериозността, свещеността и строгостта на други религии, за гръцката съществува опасност да бъде подценена като една фантастична шега - ако човек не извика в представата си една недооценена черта на дълбока мъдрост, чрез която това епикурейско битие на боговете изведнъж се явява като творение на несравнимия народ на творци и почти като най-висше творение. Философията на н а р о д а е тази, която разкрива окованият Горски Бог на смъртните: "Най-доброто е да не си, а второто най-добро е бързо да умреш". Същата философия създава фона на този свят на боговете. Гъркът е познавал страха и ужаса на битието, но ги е скривал, за да може да живее: един кръст, скрит под рози, съгласно гьотевия символ. Онова бляскаво олимпийство е дошло на власт само поради факта, че мрачното управление на μοίρα (мойрата), която предопределя ранната смърт на Ахил и страшния брак (Grauelehe) на Едип, е трябвало да бъде скрита под бляскавите фигури на Зевс, Аполон, Хермес и т.н. Ако някой би отметнал изкуствения б л я с ъ к (kunstlerischer Schein) на онзи С р е д е н с в я т, е щял да открие мъдростта на Горския Бог, щяло е да трябва да последва д и о н и с и е в и т е спътници. Тази е н е о б х о д и м о с т т а, от която е сътворил тези богове творческият гений на този народ. Поради това една теодицея никога не е била елински проблем: хората са се пазели от това да приписват съществуването на света, а с това и отговорността за неговата направа на боговете. Също и боговете са подчинени на αναγxη: това е едно признание на най-рядко срещаната мъдрост. Нейното битие, каквото е било, да гледа в едно отразяващо огледало и с негова помощ да се пази срещу Медуза - това е била гениалната стратегия на елинската "воля", за да може изобщо да живее. Защото как другояче би могъл да понася битието този безкрайно чувствителен, така блестящо способен на с т р а д а н и е народ, ако същото не му се е разкривало, обвито в една по-възвишена слава (höhere Glorie) в неговите богове! Същият порив, който дава живот на изкуството, като изкушаващите към още живот допълване и усъвършенстване на битието, е дал възможност да възникне и олимпийският свят, един свят на красотата, спокойствието, на насладата. Под влиянието на една такава религия животът се разбира като заслужаващото си да се постигне в света на Омир: животът под ярката слънчева светлина на такива богове. Б о л к а т а на омировия човек се отнася до сбогуването с това битие, преди всичко до бързото сбогуване: ако жалбата въобще прозвучи, тя прозвучава отново за "кратковременния Ахил", за бързата смяна на човешкия род, за изчезването на епохата на героите. За големите герои не е недостойно да копнеят за повече живот, дори и като надничари. Никога "волята" не се е изразявала по-открито, отколкото в елинството, чиято жалба е и възхвалната му песен. Затова съвременният човек копнее по онова време, в което вярва, че чува пълното съзвучие между природа и човек, затова елинското е ключът (Lösungswort) за всички, които се нуждаят от бляскави образци за съзнателното утвърждаване на волята си. Затова и най-сетне изпод перото на търсещите наслада писатели е възникнало понятието за "гръцката веселост", така че по един непочтителен начин един безпътен лентяйски живот да си позволява да оправдава себе си, а дори и да си отдава почит, с думата "гръцки".          Във всички тези, преминаващи от най-благородното до най-низшето представи, елинството се възприема прекалено елементарно и опростенчески и до известна степен по подобие на начина на недвусмислени, като че ли едностранчиви нации (напр. римляните). Все пак човек би трябвало да предположи потребността от изкуствен блясък (künstlerischer Schein) също и в светогледа на един народ, който, до каквото и да се докосне, се стреми да го превърне в злато. Наистина, както вече беше отбелязано, срещаме и една огромна илюзия в този светоглед, същата илюзия, с която редовно си служи природата за постигане на своите цели. Истинската цел е скрита от една химера: протягаме ръце към нея, а природата я постига чрез тази измама. У гърците волята е искала да съзерцава сама себе си като преобразена в изкуство: за да възвеличае себе си, е трябвало нейните творения да усещат себе си като достойни за възвеличаване, те е трябвало да видят себе си отново в една по-висша сфера, като че ли издигната в идеал, без този съвършен свят на съзерцанието (Welt der Anschauung) да действа като императив или като укор. Това е сферата на красотата, в която те съзират своите огледални образи, олимпийците. С това оръжие елинската воля се е борила срещу корелативния на творческото талант, за с т р а д а н и е и за мъдростта от страданието. От тази борба и като паметник за нейната п о б е д а е родена трагедията.          О п и я н е н и е т о от с т р а д а н и е т о и к р а с и в и я т с ъ н имат свои различни светове на богове: с всемогъществото на същността си първото прониква в най-съкровените мисли на природата, то познава страшния нагон към живот и същевременно постоянната смърт на всичко, встъпило в битие; боговете, които сътворява, са добри и зли, приличат на случайността, плашат чрез внезапно появяващата се планомерност, безмилостни са и без радост от красивото. Те са сродни с истината и се приближават до понятието: рядко и трудно се сгъстяват до форми. Съзерцаваш ли ги, се превръщаш в камък: как може да се живее с тях? Но човек и не трябва да го прави: това е тяхното учение.          От този свят на боговете, ако не може да бъде забулен изцяло под формата на наказуема тайна, трябва да бъде отклонен погледът чрез поставеното до него бляскаво раждане на съня за олимпийския свят: затова жаравата усилва цвета си, сетивността - своите форми толкова повече, колкото по-силно се проявяват истината или нейният символ. Никога обаче борбата между истина и красота не е била по-голяма, отколкото при инвазията на дионисиевата служба: в нея природата е разкривала себе си и е говорила за своята тайна с ужасна яснота, с такъв т о н, който, в сравнение с изкусителния блясък, почти е загубил мощта си. От Азия е избликнал този извор, но той е трябвало да се превърне в пълноводна река в Гърция, тъй като за първи път тук е открил онова, което не му е било предложено в Азия: най-тънката чувствителност и способност за страдание, придружени от най-слабото благоразумие и проницателност. Как е спасил елинството Аполон? Новият пришълец бил изтеглен в света на красивата привидност, в света на Олимп: за него е пожертвана много от славата на най-почитаните божества, напр. на Зевс и Аполон. Никога не са се церемонили толкова много с един чужденец: при това той е бил страховит пришълец (враг във всяко отношение), достатъчно силен, за да разруши гостоприемната къща. Във всички форми на живота е започнала една велика революция: Дионис е навлязъл навсякъде, също и в изкуството. Съзерцанието, красивото, блясъкът обгражда областта на аполониевото изкуство: тя е просветленият свят на окото, което на сън, със затворени клепачи, твори изкуство. В това сънищно състояние иска също да ни вкара епосът: ние трябва да не виждаме нищо с отворени очи и да се наслаждаваме на вътрешните образи, към чието произвеждане се опитва да ни примами рапсодът чрез идеи. Въздействието на изобразителните изкуства тук се постига по заобиколен начин: докато скулпторът ни води към видения от него като насън ж и в Бог чрез издялания мрамор, така че всъщност явяващата се като τέλος форма става ясна както на скулптура, така и на зрителя и чрез п о с р е д н и ч е с к а т а ф о р м а на статуята първият приканва последния към повторното й съзерцаване (Nachschauen): така и епическият поет вижда същата жива форма и иска да я предостави и на другите за съзерцаване. Но той вече не поставя статуя между себе си и хората: напротив той разказва как тази форма се проявява в живота, в движения, звук, действие, той ни кара да върнем ред следствия към първопричината, подканва ни към една художествена композиция. Той е постигнал целта си, ако ние видим образа или групата или картината ясно пред себе си, когато споделя с нас онова сънищно състояние, в което за първи път е създал тази представа. Изискването на епоса към п л а с т и ч е с к о творчество доказва колко е различна лириката от епоса, тъй като тя никога няма за цел формирането на образи (Formen von Bildern). Общото между двете е само нещо веществено, думата, или още по-общо понятието: когато говорим за поезия, не мислим за някаква категория, която би трябвало да се координира с изобразителното изкуство или с музиката, а за една конглутинация от две сами по себе си съвсем различни художествени средства, от които едното означава път към изобразителното изкуство, а другото - към музиката: но и двете са само пътища към сътворяването на изкуство, а не изкуство сами по себе си. В този смисъл живописта и скулптурата, разбира се, са само художествени средства: същинското изкуство е способността за създаване на образи, идоли (Erschaffenkönnen von Bildern), независимо дали това е пред-създаване или пре-създаване (Vor-schaffen oder Nach-schaffen). На това качество - едно общочовешко качество - се основава к у л т у р н о т о з н а ч е н и е на изкуството. Творецът на изкуството - като принуден към изкуство чрез художествените средства - не може да бъде същевременно поглъщащият орган на творческата дейност (aufsaugender Organ der Kunstbetätigung).          Идолопоклонството (Bilderdienst) на аполониевата к у л т у р а, независимо дали се е изразявала в храма, в статуята или в омировия епос, е имала възвишената си цел в етическото изискване за м я р а, което тече паралелно с естетическото изискване за красота. Мярата, поставена като изискване, е възможна само тогава, когато мярата, границата важи като п о з н а в а е м а. За да може човек да съблюдава границите си, той трябва да ги познава: оттук аполониевото предупреждение γνώ( )ι σεαυτόν. Обаче огледалото, в което аполониевият грък единствено е можел да вижда, т.е. да разпознава, е било светът на олимпийските богове: тук обаче той е разпознавал най-присъщата си същност (eigenste Wesen), обвита от красивата привидност на съня. Мярата, под чийто ярем се е движил новият свят на боговете (спрямо един съборен свят на титаните), е била тази на красотата: границата, която гъркът е трябвало да съблюдава, е била тази на красивата привидност (schöner Schein). Най-съкровената цел на една обърната към привидността и мярата култура може да бъде само забулване на истината: в служба на т я х на неуморния изследовател, както и на свръхмощния титан, му е било извикано предупредителното μηδέν (ά)γαν. С Прометей на елинската култура е бил показан един пример как гибелно действа прекомерното насърчаване на човешкото познание и за насърчителя и за насърчените. Който иска да отстоявя със своята мъдрост пред Бога, трябва като Хезиод μέτρον (έ)χειν σοφίης. В един построен по такъв начин и изкуствено пазен свят е проникнало екстатичното звучене на Дионисиевото празненство, в което едновременно се е разкривало цялата с в р ъ х м я р а на природата от веселие, мъка и познание. Всичко, което досега е важало като граница, като определяне на мярата, тук се е оказало като един изкуствен блясък: "свръхмярата" се е разкрила като истина. За първи път е заехтяло демонически очароващото пеене на народа в цялото опиянение на едно свръхмощно чувство: в сравнение с това какво означава псалмодиращият аполониев творец със страхливо загатнатите тонове на неговата хι( )άρα? Това, което по-рано е било култивирано в поетично-музикални кастови сдружения (Innungen) и същевременно държано далеч от всякакво участие на профани, което със силата на Аполоновия гений е трябвало да си остане на степента на една семпла архитектоника, музикалният елемент, тук е отхвърлило от себе си всички ограничения: ритмиката, движила се по-рано само в най-елементарен зигзаг е освободила крайниците си за вакханически танц: тонът е прозвучал вече не както по-рано в призрачно изтъняване, а в хилядократното усилване на масата и в съпровод на ниско звучащи духови инструменти. И се е случило най-тайнственото: хармонията е дошла тук на бял свят, който, в своето движение, води до непосредствено разбиране на волята на природата. Сега в обкръжението на Дионис са станали гръмки неща, които в аполониевия свят са били изкуствено прикрити: целият блясък на олимпийските богове е избледнял пред мъдростта на силéн. Едно изкуство, което в екстатичното си опиянение е казвало истината, е прогонило музите на изкуствата на привидността (Scheinkünste); в самозабравата на дионисиевите състояния е потъвал индивидът с неговите граници и мери: скоро е предстоял един залез на боговете. Какво е било намерението на волята, която най-после е е д н а, за да позволи достъп на дионисиевите елементи против собственото си аполониево творение? Влязъл е в сила един нов и по-висш μηχανή на битието, раждането на т р а г и ч е с к а т а м и с ъ л.