Тъй рече Заратустра (1883–1885) е не само най-популярното съчинение на Фридрих Ницше (1844–1900), но и съчинението, което сам той най-много е обичал — не е случайно, че твърде много са онези, които именно с него свързват учението на гордия и мрачен философ. В Тъй рече Заратустра Ницше за пръв път сравнително цялостно формулира лично изстраданите си идеи — за свръхчовека, волята за власт и вечното възвръщане. Авторовата отдаденост на своя герой стига до онази степен, която превръща Заратустра в alter ego на самия Ницше и тъкмо в пророчествата на древния персийски жрец най-силно прозират идеите на немския философ.
Както сам Ницше признава в своята автобиография Ecce homo, тази книга е писана във вдъхновение, в някакво трескаво въодушевление — първите й три (от общо четирите) части са създавани приблизително за по десет дни, а самият Заратустра сякаш сам е дошъл или по-вероятно връхлетял на своя автор при дневните му разходки сред чудната природа на залива Рапало край Генуа, а после и под халкионското небе на Ница. За нощите след тези болни, но чудесни дни Ницше е оставял само изписването на думите върху хартията — работата на обикновен медиум на необикновени свръхестествени сили.
Връзката между определена философия и мястото на философстването на философа не е нито предпочитана, нито често разглеждана тема в историко-философските медитации. Но това съвсем не й пречи да е реална, относително значима и следователно заслужаваща вниманието на историко-философското познание.
Под синьото йонийско небе, сред хармонията на храмовата архитектура и мекотата на нейните фрески в колониите градове държави, които ограждат сякаш в изящна рамка спокойното, осеяно с острови море и се мият в ритъма на неговите приливи, като че ли е единствено възможна раннокласическата гръцка философия, извличаща строгостта на мислите от космическия ред, музикалната хармония — от музиката на небесните сфери, и тайната на числата — от любовта и омразата, на които се крепи светът. Малко по-късно философията заживява по площадите, на агората и ареопага, през Пропилейте до Партенона и тук тя е монолог и диалог, ирония и спор — такива, каквито виртуозно ги е въплътил Сократ, ненадминатият майстор на тази философия. А и по-късно: за разбирането на философията на Стагирита и неговите ученици техните разходки в ликея едва ли са най-същественото, но нали все пак именно заради тях цялата Аристотелова школа е наречена перипатетическа. И през следващите епохи топическите измерения на философията не изчезват, като в тях неминуемо се включва и градският пейзаж, който, макар и много често да е социум, в някаква — по-голяма или по-малка — степен е също и контур, силует, щрих, атмосфера, сиреч природа в най-буквалния смисъл. В теорията на културата типологията Юг—Север, средиземноморски човек—готически човек, латинско—немско е отдавна призната за „общо място“ и една от нейните разновидности търси аналогията между схоластиката и готическата архитектура като дейности, подчинени на орнамента, независимо от това, дали предпочита да извлича схоластиката (философията) от готиката (пейзажа) или готиката от схоластиката. Най-сетне и в съвсем ново време философията например на Унамуно ще остане неразбрана без нейния топос — без университетските здания, напомнящи катедрали, и катедралите, напомнящи университет, без малките площадчета и тесните улички, сякаш неизбежно водещи към Plaza Mayor, сърцето и пулса на старинния град, тъй че твърдението Саламанка е голямата метафора на Унамуно е не само художествен образ, но и пряк подстъп към чистата истина. Следователно Ницше съвсем не е първият, в чиято философска прозапейзажът проговаря като стил. Затова и Алоиз Рил е убедителен, когато пише: „Ницше обичаше да размишлява сред природата. През време на силно движение, върху усамотените височини край морето и там, където самите пътища, както той се изразява, стават замислени — там той «отхранваше» своите мисли. Неговите произведения са създадени в открито море и в някои от тях действително като че ли се чувствуват слънцето и свежият, пронизващ въздух“ (Фридрих Ницше като художник и мислител). Според Стефан Цвайг при Ницше „яснотата се превръща в магия“ и тази „диамантена яснота“ (Фридрих Ницше) като че ли сама напомня за чисто планинско утро на започващ италиански летен ден. Яснотата, както и свободата са сякаш неотменни особености на стила на Ницше. На своето „Човешко, твърде човешко“ (1878–1880) Ницше поставя подзаглавие „Книга за свободни духове“ и Якоб Буркхарт е прав, като твърди, че книгите на Ницше „умножават независимостта в света“.
* * *
От повече от един век е известно, че „Тъй рече Заратустра“ дължи славата си не само на своите идеи и не само на връзката между тези идеи и „времето“, но и на своята форма, език, стил. При това решаващото тук не са съжденията на болезнената мегаломания на Ницше, който не поставя до себе си никой друг стилист в немската проза (единственото изключение е Хайне) и най-искрено класифицира Заратустра като музика, тъй като неговите речи били истински ренесанс на изкуството на слушането. Защото наистина Ницше се отнася към езика като музикант, поет и живописец и „Тъй рече Заратустра“ е едновременно лирическа изповед, епическа закръгленост и драматическа напрегнатост, съчетани в еднафилософска поема, изобилствуваща с притчи, алегории и метафори, издържана в ораторска приповдигнатост и изпълнена с профетическа екзалтация и плющяща назидателност. Тук афористичната сентенциозност се съчетава със строго ритмичната проза, инспирирана еднакво от библейския синтаксис и древногръцката дитирамбика. Тук са и символите, често свързани с животни: орелът — волно, високо и свободно летящата птица, змията — мъдрата учителка на всички мъдри, съпровождащи самотникаЗаратустра, рефлектиращ безкрайната самота на самия Ницше. (Заратустра започва проповедите си след десетгодишен живот в планината, където се е вслушвал в ромона на потоци и шепота на дървесата и се е наслаждавал на своя дух и самотата си.) Тук са и камилата, и лъвът, покорството и непокорството, през които минава духът, преди да е станал дете, защото „невинност е детето и забрава, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се колело, едно изначално движение, една светеща повеля: Да бъде!“. Заратустра проповядва: — От всичко написано най-обичам написаното със собствената кръв… Който пише с кръв и притчи, той иска не да го четат, а да го научат наизуст! В най-блестящите и проникновени характеристики на стилистиката на Ницше и „Тъй рече, Заратустра“ се вписва и дадената от Пенчо Славейков, затова си позволявам и един може би непропорционално голям пасаж от неговия Заратустра: „Ритмусът, темпът на неговата реч, формите и боите, хармонията на звуковете, силата на живот, оживотворението — в тия свойства на своя стил Ницше се е домогнал до недосегаема хубост и висина. И никой не може да бъде по-добър учител от него в областта на художествения стил — и по-опасен: това е стилът на един темперамент, който лесно поробва ония, които нямат свой. Той е постъпвал с езика, както великите английски стилисти Маколей и Карлайл и както високо цененият от него Емерсон — нищо написано не е оставял непроверено през слуха, — и казва, че ние трябва да чуваме онова, което пишем. Ухото у Ницше е майсторът, ухото и чистият въздух. Всяка фраза у него е екскурзия на чист въздух, бодра, освежаваща, често капризна може би, както е капризна всяка сила, която се радва на себе си и на живота, бликащ в нея. Такава фраза се диктува от ритъма на сърцето, сърцето на модерен човек, което пулсира и застрашава лекарите. Спокойно течение на мислите при такова сърце е невъзможно: тук мисълта е уломка, изразът й — афоризъм. Ницше казва, че е негова воля да пише афоризми и да прави това, което Флобер е правил: от една книга — страница, от страница — фраза, от фраза — дума; при все това у Флобера всичко е в ред и тече спокойно. У Ницше, мисля аз, имаме не воля, а необходимост да бъде афористичен, необходимост органическа. В тая изолирана душа мислите са изолирани, афористични, могъщи и самотни като гръмотевици — и едностранчиви като нея. Една висока правда е в мнението му, че той говори не с думи, а со светкавици.“
* * *
Истина е, че на привлекателността на формата Ницшевата философска проза дължи много за въздействието си върху чувството и ума. Но ако все пак една философия е философия, тя трябва да разчита преди всичко на своята субстанция, на своите идеи и в тях да търси и намира главното на своето действие и последействие.
В историята на съвременната хуманитарна мисъл, на съвременните философско-етични концепции „Тъй рече Заратустра“ влиза преди всичко с учението за свръхчовека — за неговата същност и неговите призиви — като една формация на бъдещето, като по-скоро идеал, отколкото реално постижима цел, като зов, който може да бъде чут, но и за който хората нямат уши, зов, който човек може да последва, но и да отмине, след като и сам пророкът понякога съветва учениците си да го напуснат: — Отделете се от мене й се бранете от Заратустра! А още по-добре: срамувайте се от него! Може би измамил ви е той! Призивите за отделяне запазват своето основно значение и когато отвеждат към по-друг смисъл: зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот си остане само ученик, той трябва да изгуби учителя, за да намери себе си, и едва тогава учителят ще се завърне при него — истински!
Ако от свръхчовека се премахнат всички натрупали се през десетилетията предубеждения, искрени неразбирания и преднамерени фалшификации, всички политически и идеологически напластявания (доколкото това е възможно) и се направи опит идеята на Ницше да бъде извлечена неподправена (също доколкото това е възможно), тогава свръхчовекът ще се представи така:
Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Човекът е мост, а не цел. Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст. Всички същества създават нещо свръх себе си, над себе си, след себе си — човекът ли ще е изключение от този закон, валиден за всичко живо? Въпреки всички съдържащи се тук рискове и опасности (въжето, по което ще мине човекът, е опънато над пропаст!) Заратустра вярва, че съвършенството е възможно на земята, че то е земно достояние, а не следземно и извънземно, и в същата степен, в която той призовава учениците си по този път, Ницше дава воля на своя атеизъм и антицърковност. (Първата — публикувана — част от едно по-голямо и останало незавършено произведение на Ницше носи заглавието „Антихрист“ — 1888.) Но още в последната проповед от първата част на „Тъй рече Заратустра“ пророкът е обявил: — Мъртва са всички богове: сега ние искаме да живее свръхчовекът — нека в деня на великото пладне това да бъде нашата последна воля! — Тъй рече Заратустра.
Стремежа към съвършенство — ядката на учението за свръхчовека — Ницше е склонен да разбира както като максима на индивидуалното поведение, тъй и като тенденция на човешкия род, като присъщ едновременно на фило- и онтогенезата. — Не това, откъде идвате, ще съставя занапред вашата чест, а това, накъде отивате! Вашата воля и вашият крак, който иска дори и вас самите да изпревари — това нека съставя вашата нова чест!
Отдавна е посочена приликата между Дарвиновата еволюционна теория и Ницшевото учение засвръхчовека. Както в природата индивидите, принадлежащи към един вид, а и към различните видове, водят постоянна борба за съществуване (вътрешновидова и междувидова), за приспособяване и оцеляване, тъй и индивидите, принадлежащи към вида homo sapiens, са в съвсем аналогична борба за съществуване, която в крайна сметка трябва да доведе до нещо по-висше и съвършено — свръхчовека. Ницшевото учение е аналог на Дарвиновата теория за естествения подбор, макар че особеното тук е тъкмо в пълната самостоятелност на техните предпоставки и изводи, изключваща каквато и да е генетична зависимост и каквото и да е непосредствено влияние. Това не е единственият пример в духовното развитие на човечеството, когато от различни сфери и предпоставки се стига до еднакви, близки или аналогични изводи и заключения, но несъмнено в това отношение духовната връзка Дарвин—Ницше дава един от най-ярките примери. Заратустра призовава: — Човекът е нещо, което трябва да се превъзмогне: и затова си длъжен да обичаш добродетелите си — защото те ще те погубят!
Но ако трябва да се премине от повече или по-малко неясните очертания на призивите и проповедите — зовящи и призоваващи — към повече или по-малко ясния портрет на свръхчовека, към повече или по-малко строгия негов морален кодекс, тогава задачата става по-трудна, а резултатът — по-проблематичен. Тогава се оказва, че трябва да се изберат, предпочетат и следват човекът, а не богът, земята, а не небето, животът, а не смъртта, силата, а не слабостта, храбростта, а не страхът, непокорството, а не послушанието, гордостта, а не смирението, жестокостта, а не снизхождението, презрението, а не съчувствието, омразата, а не любовта, радостта, а не страданието, смехът, а не тъгата, аристократическата затвореност на духа и аристократическата отдаденост на културата, а не държавата, политиката, вестниците и публичността. Сякаш сам Ницше държи своя Заратустра на дистанция от неговите слушатели, търсейки достатъчно простор между своя проповедник и своите читатели, така че да им остави правото и възможността за избор: да приемат това и да отхвърлят онова, да се съгласят с едно и да не приемат друго. (Отново съветът на Заратустра: — Отделете се от мене, бранете се от мене!) Но с това философът и моралистът засвидетелствуват своя завършен антидогматизъм, предлагайки безкрайна комбинация от възможности: изберете храбростта, заобикаляйки изкушенията на състраданието, търсете съвършенство, знаейки, че обикновените не могат да бъдат съвършени, бъдете силни, презирайки разхлабващата жалост, търсете гения, мразейки жените, вървете нагоре към единиците, които нямат нищо общо с държавата и демокрацията, с публичността и вестниците. И т.н. и т.н.
„Тъй рече Заратустра“ е квинтесенцията на Ницшевата версия на философията на живота, в тази книга е Най-важният негов принос в онова философско направление, чийто основоположник е несъмнено Артур Шопенхауер. Защото Заратустра призовава към издигане на живота, а проповедите му са всъщност философска възхвала на живота в цялата му възможна многомерност. Не е случайно, че тъкмо тук най-убедено се обосновават и защитават противоположни и често напълно несъвместими схващания за смисъла на живота и за човешкото поведение. Ницше мисли, че иначе не би могло и да бъде, след като много неща у един народ се преценяват като добри, а у други предизвикват присмех и остро порицание, както и едни неща на едни места се именуват лъжи, а другаде се обкичват с пурпурни почести. Но проблемът тук не е само до различното място и различното време. У един и същ човек доброто и злото така разменят местата си, че всъщност самото им съществуване става възможно само корелативно. Мисленето на Ницше е широко разположено в традицията на философията на живота и тъкмо поради това той предпочита диалектиката у човека, индивида пред диалектиката на човечеството, историята, демонстрирайки по този начин и предпочитанията си към Киркегор, а не към Хегел. Затова вместо Хегеловите „нищо велико в света не се е извършвало без страсти“, „хитростта на разума заставя страстите да действуват за него“, „индивидите се пренасят в жертва и се обричат“ (Философия на историята) Заратустра проповядва: — Злината е най-добрата сила на човека. Най-злото е потребно за най-доброто на свръхчовека!
Но може би и тъкмо поради това Ницше е автор особено податлив на съвсем противоположни идейни манипулации — когато се извличат тезите му, а техните антитези остават скрити или заслонени, той лесно може да се превърне в еднозначен вдъхновител на всякакво човеконенавистничество — еднакво като идеология, политика и практика (по-възрастните от сега живеещите поколения са свидетели на тези манипулации).
Най-общо и синтетично основната антиномия на Ницшевата философия (етика) може да се формулира така:
Теза: не е възможно да се живее извън морала — отвъд доброто и злото. Антитеза: може да се живее само при един неморален начин на мислене — против всички от векове осветени морални стойности, против всички християнски, робски и филистерски норми. И това сякаш еднакво право, което Ницше отдава на тезата и антитезата, заема едва ли не върховното място сред всички възможни методи на неговото философствуване, на което Томас Ман намира удивително пластична формулировка, когато нарича Ницше „светец на аморализма“ (Философията на Ницше в светлината на нашия опит). Принципът на моралната антиномичност се осъществява — разгърнат и развит — в една като че ли безкрайна серия от конкретни тези и антитези. Тъй че не по-малко справедливо е казано, че прозвищетоДон Хуан на познанието (тъй е озаглавен и един раздел от портретното есе на Стефан Цвайг) е не само измислено от Ницше, но е и валидно тъкмо за него.
* * *
Основна философска предпоставка на етиката на Ницше е Шопенхауеровата воля и всъщност над нея се изгражда и сложната плетеница на Ницшевите морални pro и contra. Волята е не само първоначало и същност на битието, при Ницше тя приема несъмнено по-точните очертания на воля за власт. Само дето има живот, там има и воля: само че не воля за живот, а — тъй учи Заратустра — воля за власт. Но в дълбоката си същност волята за власт е тъждествена с творческото, съзидателното начало — волята за власт е неизчерпаема творческа съзидаваща воля на живота. Фрагментите, останали от незавършеното съчинение на Ницше, замислено като фундаментално изложение на неговата философия, са издадени посмъртно през 1901 г. от сестра му Елизабет Фьорстер-Ницше под заглавието „Воля за власт“. Заглавието е поставено от сестрата, но несъмнено е, че категорията (и термина) сам Ницше е взел и извел от философията на Шопенхауер.
Волята за власт като основен принцип на битието Ницше свързва с основния постулат на своята етика — преоценка на всички ценности, която той разбира не просто като подмяна на скрижалите в кивота в скинията. Ако например мирът трябва да се обича като средство за нови войни, то е, защото войната и смелостта са извършили повече велики дела, отколкото любовта към ближния. И изобщо произтичащите от воля и желания ценност и оценки Ницше схваща преди всичко като творчество и творение, като съзиждане и съзидание — при това както навън, в света, така и навътре, в самия творец, при което той самият става истински свободен. Така според Ницше желанието, оценката и творението се свързват в една могъща триада, зад която само може да се види истинската същност на човека като създаващ и самосъздаващ се. Затова и Заратустра толкова често се връща към тази идея — една от най-любимите му:
— Най-напред човекът вложи ценности в нещата, за да запази себе си — най-напред той създаде смисъл на нещата, човешки смисъл. Затова се нарича тон и човек, сиреч оценител. Оценяване значисъздаване. Самата оценка е съкровище и скъпоценност на всички оценени неща. Животът е извор на желание. Да опознаваш: това е желание на човека с лъвска воля. А искането освобождава, защото етворчество. — Да-не-искаш-вече и да-не-цениш-вече и да-не-твориш-вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч от мене! В познанието аз чувствувам само насладата от замисъла и творческото осъществяване на моята воля. И ако има невинност в познанието ми, то е от това, че в него има воля за творчество!
Но и тъкмо така разбраната воля за власт според Ницше няма и не може да има нищо общо със стремежа към власт в чисто политическите му измерения, с обикновеното и тъй добре познатото и на античната, и на модерната държавност властолюбие, което Ницше ненавижда в същата степен, в каквато е привързан към волята за власт като всеобщ жизнен принцип. Държавата иска на всяка цена да бъде най-важното животно на земята — и поради притегателната сила на земната власт в това започват да й вярват. Властолюбието е една от трите — заедно със сладострастието и себелюбието — злини в живота на човека. То е огненият бич на най-жестоките коравосърдечници, мрачният пламък на живи клади. Като средоточие на властта на земното престолът е, към който се стремят всички: в това е човешкото безумие — сякаш щастието седи на престола! Защото често там седи тинята, а често и престолът седи на тиня. Заратустра нарича държава онова, от което пият отрова — и добрите, и лошите, и това, при което всички губят себе си — и добрите, и лошите. Властолюбецът пълзи и превива гръбнак, раболепничи и става по-нисък от змията и от свинята. Затова човекът започва там, където свършвадържавата, и там са дъгата и мостът към свръхчовека. Само поради някаква странна ирония на съдбата Ницше е могъл да бъде обвиняван във философско подбудителство към най-вулгарните и хищническо-безскрупулни форми на властта и властолюбието, докато всъщност чрез своя Заратустра той не е оставил никакво място за съмнение: — И на властниците обръщах гръб, когато виждах какво наричат днес власт — търгуване на дребно и спазаряване със сбирщината! Ницшевата антидържавност е несъвместима с фашистката архидържавност и въпреки колосалните усилия на Дьорд Лукач и следващия го сонм от по-дребни копиеносци (на които и официалната идеология и пропаганда на фашизма даваха някои основания), нито една от действително големите европейски интелектуални величини между двете световни войни не възприе усърдно повтаряните оценки за Ницше като апологет на империализма, философ на аморализма и антихуманен проповедник на нихилизма. И пак Томас Ман: „Не Ницше е предизвикал фашизма, а, напротив, фашизмът е породил Ницше — искам да кажа, че Ницше, напълно чужд на политиката, не носи духовна отговорност за него; като крайно чувствителен индикатор и регистриращ инструмент той само е доловил още тогава с философското си възвеличаване на силата зараждащия се империализъм и подобно на трептяща стрелка е предвестил епохата на западноевропейския фашизъм“ (Философията на Ницше в светлината на нашия опит).
Ницше е бил достатъчно прозорлив не само спрямо субстанцията, но и спрямо модусите на властта, сред които най-видно място имат вестниците, чрез които се прониква до най-широк кръг от хора — за действие и въздействие за или против властта. Вестниците непрестанно бълват жлъч, сякаш хората се поглъщат взаимно, без да могат да се смелят. Във вестниците всички страсти и пороци са у дома си, те са съставени от игрословици и словесна помия, с много фалшива набожност, вярващо блюдолизничество и раболепно низкопоклонничество, те взаимно се насъскват, без да знаят за какво, и в своите пристрастия към обществени мнения дрънкат с тенекията си и звънят със златото си.
Зад всички гневни упреци на Заратустра спрямо държавата, властта и публичността, зад всички стрели, отправени срещу масата, народа и демокрацията, несъмнено стои Ницшевият аристократизъм, омразата му към всичко, което свлича патоса на дистанцията, и в това са единодушни всички изследователи, тълкуватели и популяризатори на философията на Ницше. Тръгнал от очевидната предпоставка, че людете не са и не трябва да са равни, че нито може, нито трябва да се иска от хората абсолютно, а дори и относително равенство във възможностите, Ницше е дълбоко убеден, че зад проповедите за равенство се крият тиранското безумие на безсилието и потайните тирански страсти, нараненото самомнение и сдържаната завист, замаскирани в словата на добродетелта. Според Ницше трябва да господствува най-доброто и най-доброто иска да господствува. Така той разбира аристократизма — не като отрицание на живота, а като благородство на духа, към което еднакво се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, предприемчивостта и безстрашието, волята и самоконтролът. — Понякога повече храброст има в това, че човек се въздържа и отминава, за да се запази за по-достоен враг! Затова Томас Ман е прав и в преценката си за Ницше като автор, „за когото всичко се въртеше около въпроса «кое е благородно?»“ (Философията на Ницше в светлината на нашия опит).
* * *
Проповедите предписания на Заратустра дават примери за едва ли не всички възможни морални тези и антитези, пред които разумът се спира безпомощен и изборът сякаш става невъзможен. Вече самият избор на Заратустра — великия пророк на дуалистичната персийска религия, основаваща се на вечната борба между доброто и злото — подсказва за наличността на две основни морални начала, за които е съвсем естествено да се противопоставят философски като теза и антитеза. Затова и Ницшевият Заратустра толкова често сменя тона на философа със зова на пророка: — Всички твои страсти се превърнаха в добродетели и всички твои дяволи в ангели! Волята и животът, оценката и преоценката са творчество и Заратустра обича онези, които искат да творят, надмогвайки себе си, но така те погиват, тъй че оказва се, че съзиданието е унищожение.
Състраданието е съмнителна добродетел, тъй като едва ли помага на страдащите, и най-често именно храбростта е, която избавя нещастниците. Състраданието е дълбока пропаст, в която човек пропада, човешкото достойнство изключва жалостивото приемане на съчувствия, любовта към ближния не стои по-високо от любовта към себе си и в кодекса на благородството не робското смирение, а силата и увереността заемат по-достойно място. Мъдрият трябва да бъде твърд и суров към себе си и към другите — и последователен в тази си твърдост. Но и в това прословуто Ницшево антихуманно отричане на състраданието също може да се открие някакво благородство, идващо както от нежеланието мъката да се показва, което според Ницше е несъвместимо с човешкото достойнство, така и от демонстративната й рефлексия у другите, приела форма на състрадание. — Всяка голяма обич превъзмогва дори прошка и състрадание. Горко на всички обичливци, които нямат още висина, що надминава тяхното състрадание! Впрочем в традицията на историята на философията (дори и ако се изключи Шопенхауер) Ницше съвсем не е единственият противник на състраданието. Кант, който в никаква степен не може да бъде заподозрян в „ницшеанство“, има свой, чисто рационалистичен довод: състраданието увеличава количеството на страданията, прибавяйки към скръбта на страдащия и скръбта на състрадаващия.
Животът е воля, волята отваря цял спектър от желания, не всички от които са изпълними, неизпълнението им причинява страдания, страданието е форма на битието и Заратустра проговаря като Шопенхауер:
— Животът е само страдание! Но и веднага след това и до това: — Всичко, което страда, иска да живее, за да узрее и да се радва и копнее. Мухлясалата мъдрост на Еклисиаст трябва да се отхвърли и скрижалите на никога нерадващите се трябва да се строшат. За човека е радостта, радостта и смехът, на които човекът трябва да се научи! Затова в „Тъй рече Заратустра“ има толкова много смях и танц, сам Заратустра, танцувачът, безтегловният, лекокрилият, блаженият лекомисленик всеки миг е готов да полети, а и да увлече в своя вихър и човека, и свръхчовека: — Изгубен ще бъде за нас денят, когато не се е танцувало нито веднъж! И лъжовна ще бъде всяка истина, при която е липсвал смях!
Пред цялата тази антитетика разумът често спира безпомощен и изборът като че ли става невъзможен. Но пък какви са възможностите на самия разум и доколко сам той може да е съдник на съдещите се?
* * *
Всеизвестна е омразата на Ницше към академизма, към учените и науката, към догматичните слуги на вечната истина. (Един типично Ницшев парадокс: — На застинали умове не вярвам — който не умее да лъже, той не знае що е истина!) Човек трябва да се пази от учените люде — те мразят всички, защото са безплодни! А не са по-добри и онези, които само си губят времето за четене! Ницше е сякаш личен враг на обективната истина. Истината е субективна и човешка — и в това отношение той следва бащата на екзистенциализма Сьорен Киркегор. С Ницше в немската философия влиза нещо дръзко и непокорно, нещо провокиращо бюргерската подреденост и протестантското благочестие на немските философски системи, на чиято силогистична строгост не е чужд дори и Шопенхауер, и Стефан Цвайг с право отбелязва, че „с Ницше в морето на немската наука за пръв път се появява черният пиратски флаг — един човек от друга раса, от друг корен; една философия не в професорска мантия, а в бойни доспехи“ (Фридрих Ницше).
Но принадлежността на Ницше към ирационалистическата традиция е само относителна, частична. Защото Ницше се противопоставя не толкова на разума изобщо и „като такъв“, а само доколкото той е пречка за живота (философията на живота), доколкото е изроден в лъженаука и фалшива ученост, в догматика и схоластика, сиреч доколкото е препятствие, задръжка на силите на живота. Затова Заратустра предпочита мъдростта откровение на пророчеството, въпреки рисковете, които поема всеки пророк — да бъде посрещан със скепсис и невяра и не само в своята страна и в своето време, — защото във всеки пророк има нещо от Касандра.
Ненавистта на Ницше към академизма на професорската наука, който според него е най-често свързан с един лош рационализъм, прониква еднакво в съдържанието и във формата на неговите философски текстове. Моралната антитетика изключва системата, строго систематичното изложение, при което всяко А води до Б, а Б — до В, и всичко е стриктно подредено в раздели, глави и параграфи. Напротив, тук най-подходящо се оказва фрагментарното изложение, създаващо впечатление за експромтен запис на внезапно хрумнали мисли (такива са повечето съчинения на Ницше — от „Човешко, твърде човешко“ и „Зора до Отвъд доброто и злото“ и „Генеалогия на морала“), и близкостоящата му форма на проповед, в която се осъществява цялото разнообразие и богатство на Ницшевата морална антитетика — редуването на тези и антитези не само в последователността на времето, но и съсъществуването им в едно и също време. Защото и проповедта днес е за едно, а утре е за друго и тя има за свой вътрешен принцип импровизацията, фантазирането със или без повод, често приличащо на сънуване наяве. Тъкмо такава е предпочетената от Ницше форма на „Тъй рече Заратустра“.
И все пак има нещо, което твърдо застава зад тезите и антитезите, зад избора, който може да е такъв и онакъв, нещо, което е морална опора и стабилна основа на поведението, което дава нескъсващата се нишка и сигурния ориентир, за да може човек да преплува живота. Този може би единствен принцип, който Ницше изважда от всяко съмнение и в който той единствено не се съмнява, е искането на Пиндар— древния поет:
— Стани такъв, какъвто си!
И ако това си у всеки индивид произтича от неговия характер или дори направо е синоним на тозихарактер, а пък самият характер, както са знаели още древните, е съдбата, тогава напълно разбираем става и онзи най-съществен пункт от философията на Ницше, който сам той определя като amor fati, обич към съдбата или дори обичай съдбата!
Такава е и последната дума на „Тъй рече Заратустра“!
* * *
Като истински „господар на мислите“ Ницше оказва наистина неизмеримо влияние върху литературата — и не само от края на XIX век. Неговите идеи проникват в творчеството на Кнут Хамсун, Хенрик Ибсен и Бьорнсторне Бьорнсон, на Август Стриндберг и Габриеле д’Анунцио, на Леонид Андреев, Михаил Арцибашев и Дмитрий Мережковски, на Андре Жид и Томас Ман. През последния век в списъка на авторите на есета, посветени на Ницше, на Заратустра и на влиянието им върху собственото им творчество, влизат Бърнард Шоу (1896), Херман Хесе (1919), Стефан Цвайг (1925), Хайнрих Ман (1938), Томас Ман (1947). Не е случайно също така, че и Лев Шестов съизмерва с Ницше творчеството на най-великите руски писатели: Доброто в учението на гр. Толстой и Ф. Ницше. Философия и проповед (1900); Достоевски и Ницше. Философия на трагедията (1903). А и не просто като куриоз заслужава отбелязване и фактът, че една от най-ефектните симфонични поеми на Рихард Щраус е озаглавена „Тъй рече Заратустра“. Литературното проникновение на Георг Брандес се е добрало до секрета на Ницшевото влияние, отговарящо на възхода на европейския индивидуализъм през романтическата и следромантическата епоха. „Навсякъде, където проникне учението на Ницше, навсякъде, където намери достъп великата му и своеобразна личност, той неизменно ще привлича и ще отблъсква едновременно, но винаги ще дава своя принос за развитието и оформянето на индивидуалността“ (Фридрих Ницше).
Българската култура от самото начало на XX век също не е отмината от мощната вълна на влиянието на Ницше. У нас то се усеща най-силно у европейски скроените умове около кръга Мисъл — и преди всичко у Пенчо Славейков. Авторът на „Сън за щастие“ и „На острова на блажените“ признава влиянието на Ницше върху себе си по най-достойния за един поет мислител начин — с есе възхвала на неговата философско-поетическа мисъл. „И няма съвременен творец в мисълта и изкуството, в чиито творения да не е чута да ръмоли освежителната струя от Нитчева извор.“
Няма съмнение, че Ницше е импонирал на интелектуалеца, истинския, в следосвобожденска България тъкмо със своя сякаш вроден аристократизъм, с неподправеното презрение срещу вулгарността и простащината, срещу низките (демократически или не) плебейски страсти, срещу всичко онова, което след гениалното художествено и социологическо прозрение на Алеко Константинов с право се подвежда под нарицателното байганьовщина.
И за българския читател — от няколко поколения и по-точно от самото начало на нашия вече изтичащ век — именно книгата откровение на Ницше „Тъй рече Заратустра“ се превръща в духовна реалност — част и участник в българския духовен живот. Само с това могат да се обяснят трите й превода в сравнително краткия период на следосвобожденска България: на Д. Дечев от 1905 г. (на първите й две части), на Мара Белчева от 1915 г. и на Николай Райнов от 1919 г., който през 1938 г. претърпява второ, поправено издание.
Несъмнено най-ефектното и най-силно въздействувалото от тези издания е осъщественото през 1915 г. от Хр. Г. Данов в Пловдив, на чиято внушителна титулна страница е означено Преведе Мара Белчева под редакцията на Пенчо Славейков и чието мото посвещение от преводачката гласи: „Тоя превод е завет на Пенча Славейков, под чието око е почнат и завършен — 1904–1906 година. Първите две части са отпечатани преди смъртта му. Последните са прегледани от Бояна Пенев. Нему и д-р Кръстеву благодаря за труда и съветите.“
Дори и само от това посвещение, израз на признателност, може да се разбере каква роля в българската култура Пенчо Славейков е отреждал на „Тъй рече Заратустра“, наречена от негоединствената книга, новото евангелие, Ницшевата Атина, неговия Акропол. Не са често явление книгите, които до такава степен са преставали да бъдат моментно увлечение и до такава степен са включвани в една чужда национална литература, тъй че не е никак чудно, че и написаното от Пенчо Славейков през 1910 г. есе възхвала за Ницше е озаглавено „Заратустра“.
Когато няколко години по-късно избухва Първата световна война и подпоручик Димчо Дебелянов заминава като доброволец за фронта, в оскъдния си войнишки багаж той носи екземпляр от „Тъй рече Заратустра“. В друг, по-скоро символичен смисъл той сякаш оправдава и подзаглавието й: Книга за всички и никого!
Няма коментари:
Публикуване на коментар