Идеята за свръхчовека и критиката на християнството са двете основни теми във философията на Ницше. Будизмът и християнството, той определя като нихилистични религии. Християнството се е изродило, според Ницше, като бунт започнал от евреите и пренесъл Новия Завет като евангелие за най – нисшите хора. Християнството било една съдбоносна лъжа, то отричало гордостта и великата отговорност, сладострастието и познанието, все добри неща. Във връзка с идеята на “Тъй рече Заратустра”, Ницше споделя, че основната концепция, мисълта за вечното завръщане, е възникнала през август 1881г., нахвърляна на един лист с надпис “6000 стъпки отвъд човек и време”.
Първата част на “Тъй рече Заратустра”, Ницше написва през февруари 1883г., а края дописва в часа на вагнеровата смърт. За първите читатели книгата остава неразбрана, във връзка с което Ницше заявява, че книгата е доказателство за това как може да говори ясно, но да не бъде чут. Целта му е да превъплати собствения си глас като медиум на свръхестествени сили.
Това, казва Ницше, е едно съвършено излизане извън себе си, една бездна от щастие, това е необходимия му свят, буря от чувства за свобода, миг и божественост.
В книгата е представен неподражимият на поета-философът. Заратустра е първият аморалист, който носи оная изключителност на персите, първи мислели историята, а в началото на всяка история винаги стои един пророк.
В притчите на Заратустра е изначалната мъдрост на Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, защото смисълът на Земята е волята за свръхчовека. Онова, което е велико у човека е, че той е мост, а не цел – едно въже над бездна. Заратустра дири такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали. Това, Ницше нарича една нова истина между зора и зора. В приъчата за превъплатеният дух, великият змей предвещава “ти си длъжен”, а духът на лъва казва “Аз искам”. Всяка люспа е една ценност от 1000-годишното съзидание. Духът твори нови ценности и той е нужен, за да ги извоюва. Едно свято “да бъде” е играта на съзиданието и това е волята за собствен свят. Много е трудно битието “да проговори”. Недъгавостта на човека, казва Ницше, винаги е била сред измислиците на линеещите за Бог. Това са тъмни времена, когато разумът бленува богоподобие. Онова, което духът познава, то никога в себе си не свършва. Цуетните се смятат за граница на духовността, но същността на нещата е незнаен мъдрец. Повече разум има в сътворената плът, от колкото в най-добрата мъдрост.
Духът е творение на собствената воля и Ницше отрича като възможен пътят на отреклата се от жива плът душа. Доброто като същност е добродетел само ако се иска като закон на Бог, а не като необходимост за човека. Моето Аз, казва Ницше, има за причина нисхождането на човека, защото някога духът е бил Бог, после е станал човек и сега вече е сган. Мъдростта е висина и тя е в притчата, че възвишеният дух гледа надолу, докато низшият дири нагоре и това е доблестта на роба като страстен индивидуалист.
Ницше отрича държавата и я определя като смърт за народите. Там, където престава държавата, там започва човекът. Тя, държавата е измислена за излишните. Ако на човечеството липсва цел и то самото липсва, казва Ницше, духът си възвръща блаженството като повелител на една мъдра душа. Символите на подобна възвишеност са добродетелите на свръхчовека, а пътят е нагоре от рода към свръхрода. Хиляди пътища има неходени и по тях един избран ще роди свръхчовека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар