Фр.Ницше

БИБЛИОТЕКА

СЪВРЕМЕННИ ФИЛОСОФИ No.2

Под редакцията на д. .ф. Н. Пл. Градинаров

Фридрих Ницше

АНТИХРИСТ

издателско сдружение ЕВРАЗИЯ АБАГАР

ПРОКЛЯТИЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО

Предговор

Тази книга е за малцина. Може би никой от тях още не се е родил. Може би това са онези, които разбират моя Заратустра¹. Та как бих могъл да се сравнявам с онези, за които и днес вече говорят хората? Моят ден предстои; някои хора се раждат „посмъртно".Условията, при които може да ме разбере човек — и то да ме разбере по необходимост, — са ми известни в подробности, точно. В делата на духа са 'необходими честност и неподкупност, закаляване в тях, за да се издържи на суровата жар на моята страст. Човек трябва да е свикнал на живот по планинските виси ни — дълбоко под него се разнася жалкият брътвеж за политика, за егоизма на народите. Трябва да си равнодушен; да не питаш има ли полза от истината, дали няма да се окаже фатална за тебе. Необходимо е — както е свойствено на силните — да се отдава предпо читание на въпроси, които в наши дни никой не смее да поставя: мъжество относно забраненото; предопределеност за това — да съществуваш в лабиринт². И седемкратен опит по самотност³. И нови уши за нова музика. И нови очи — за най-далечното. Нова съвест за истини — неми до днес. И готовност да вършиш делото си в монументален стил — да държиш в юзда енер гията на вдъхновението. Почит и любов към себе си; безусловна свобода по отношение на себе си...

Ето кои са моите читатели — читатели истински, по предопределение — каква полза от останалите?... Останалите са просто човечество... Човек трябва да превъз хожда човечеството със сила, с духовна извисеност, — с презрение...

Фридрих Ницше

АНТИХРИСТ Опит за критика на християнството

Нека се погледнем в лицето. Ние сме хиперборейци4 — ние твърде добре знаем колко далече настра[1]ни живеем. „Нито по суша, нито по вода ще намериш пътя към хипербореите" — още Пиндар е знаел това за нас. Отвъд Севера, ледовете, смъртта е нашият живот, нашето щастие... Ние открихме щастието, познаваме пътя, намерихме изхода от лабиринта на хилядолетията. Кой ли друг го е намерил? „Съвременният" човеци ли? „Аз съм в безизходица, аз съм този, който не знае къде да се дене" — въздиша модерният човек. От такава „съвременност" преболедувахме ние — от мършавия мир, от подлите компромиси, от цялата добродетелна нечистота на съвременните утвърждавания и отрицания, Да и Не. Търпимостта, largeur* на сърцето — всичко да „разбираме", всичко да „прощаваме" — е сироко**** за нас. По-добре да живеем сред ледовете, отколкото сред съвременните добродетели и прочие южни ветрове!... Бяхме твърде мъжествени, не щадяхме нито себе си, нито другите, но ние съвсем не знаехме къде да се денем с нашето мъжество. Овладя ни мрачност, започнаха да ни наричат фаталисти.

Наш фатус беше пълнотата на силите, тяхната напрегнатост, техният напор. Ние жадувахме мълнии и подвизи, твърде далече от нас беше „покорността" — щастието на немощните. .. Във въздуха замириса на буря, природата—а това сме самите ние — помръкна, защото нямахме никакъв път. Формулата на нашето щастие е: Де, Не, права линия, цел...

Що е щастие? — Усещането за увеличаващата се сила, власт, усещането, че е преодоляно новото препятствие.

Не удовлетворение, не — повече сила, повече власт! Не мир — война; не добродетел, а доблест (добродетел в стила на Ренесанса, virtu6 — без примеси от морализаторство).

Нека гинат слабите и уродливите! — това е първатa заповед на нашето човеколюбие. Трябва дори да им се помага да гинат.

Кое е по-вредно от всеки порок? — Да се съчувствува на слабите и на сакатите — християнството...

Проблемът, който поставям, не е в това — кой ще смени човека в реда на живите същества (човекът е краят), а в това — какъв тип човек следва да се отгледа, кой е най-ценен; повече от другите достоен за живот, на кого принадлежи бъдещето7.

Такъв най-ценен тип нерядко е съществувал на земята в миналото, но — като щастлив, изключителен случай и никога съгласно волята. Напротив — от него преди всичко са се бояли, той е внушавал по-скоро от ужас, и страхът е принуждавал да бъде желано, да се отглежда и крепи точно обратното — домашното стадно животно, болното човешко животно — християнинът...

Човечеството не се развива към по-доброто, висшето, по-силното, както се мисли днес. «Прогресът» е просто съвременна, тоест лъжлива идея. Днешният европеец по своите ценности стои несравнимо по-ниско от европееца на Ренесанса; постъпателното развитие - съвсем не води до нарастване, извисяване, умножаване на силата.

В някакво отношение в разни части на света и на: основата на най-различни култури се появяват непрестанно отделни сполучливи явления; в тях действително е въплътен висшият тип човек — един свръхчовек, по отношение на човечеството като цяло. Такива случаи са били и вероятно ще бъдат възможни винаги. Дори цели поколения, племена, народи при известни: обстоятелства могат да представляват такова точно попадение.

Няма защо да разкрасяваме християнството — то е водело борба не на живот, а на смърт с висшия тип човек, то е анатемосало всички .негови главни инстинк ти и е извлякло от тях злото — лукавия в чист вид: силният човек е низвергнатият, „порочният" човек. Християнството е вземало страната на всичко слабо, низко, уродливо; то издигнало за свой идеал противополож ното на инстинктите за съхранение на живота; христи янството е погубило разума даже на .най-силни духом натури, учейки ги да приемат като заблуда, изкушение, грях най-висшите духовни ценности. Най-печалнилт пример е Паскал8, погубен от вярата, че неговият ра зум е покварен от първородния грях, — докато той всъщност е бил покварен изключително от християнството!....

Пред мене е едно .ужасно, тягостно зрелище: аз повдигнах завесата, скриваща човешкия упадък. Когат произнасям тази дума, няма да ме заподозрат поне в едно — че тя съдържа морално обвинение към човече ството. Подчертавам още веднъж: в думите ми няма морализаторство, до такава степен няма, че упадък усещам. най-силно там, където и досега по-съзнателно» от всичко обожават „добродетелното" и „богоугодното".

Упадъкът — вие вече се досещате — е за мене декаданс⁹. Твърдя, че ценностите, в които съвременното човечество влага най-желателното за себе си, са ценности на декаданса.

Животното, целият животински вид, отделният индивид за мене са негодни, ако са изгубили своите ин стинкти, ако предпочитат онова, което им вреди пред полезното. Историята на „висшите чувства", на „идеалите на човечеството" — може би ще се наложи да я разкажа — вероятно почти напълно би обяснила защо човекът е толкова изхабен. Животът за мене е тъждествен с инстинкта за растеж, власт, натрупване на сили, упорито съществуване; ако липсва волята за власт¹⁰, съществото деградира. Твърдя, че волята за власт липсва сред всички висши ценности на човечеството — узурпирайки най-светите имена, господствуват ценностите на гибелната деградация — нихилистичните ценности.

Наричат християнството религия на състраданието. Състраданието противоречи на тонизиращите афекти, повишаващи енергията на жизнеусещането — то въздействува угнетяващо. Състрадавайки, отслабваме. Състраданието многократно увеличава загубата на сила, стра данията и без това ни струват скъпо. Състраданието разнася заразата на страданието¹¹ — при известни обстоятелства състраданието може да достигне до такава обща загуба на живот, на жизнена енергия, която е в абсурдна диспропорция с нищожния квант на причината (пример — смъртта на Назарянина). Това е едното съ- ображение, но има и друго, по-важно. Ако приемем, че ценността на състраданието се измерва със силата на предизвиканата от него реакция, с още по-голяма яснота изпъква неговият жизнеопасен характер. Изобщо със траданието парализира закона за развитието — закона за подбора. То поддържа живота на обреченото на гибел, бори се с живота в полза на ощетените и осъдените от него, а множеството всевъзможни уродства, в които то поддържа живота, му придават мрачна двусмисленост. Хората са се осмелили да нарекат състраданието добродетел (за всеки благороден морал състраданието е слабост) и нещо повече, да превърнат състраданието в главна добродетел, в основа и източник на всички други — разбира се, не трябва да се забравя, че това е та ка от позицията на нихилистичната философия, написала на своя щит отрицание на живота. Шопенхауер¹² е бил прав по своему: състраданието отрича живота,! прави го достоен за отрицание, състраданието — това е практически нихилизъм}*. Ще кажа още веднъж: този депресиращ, заразителен инстинкт парализира инстинктите, стремежа към съхраняване на живота, към повишаване на неговата ценност — той поддържа и умножава всяка недъгавост и с това представлява главното оръдие, ускоряващо декаданса. Състраданието проповядва Нищото!. .. Само че вместо „Нищо" казват „задгробен свят", „бог", „истински живот" или нирвана, изкупление, бла женство. .. Тази невинна реторика от сферата на религиозно-нравствената идиосинкразия далеч не изглежда така невинна, когато започнеш да разбираш каква тенденция се маскира зад възвишените слова — враждеб ност към живота. Шопенхауер е бил враг на живота и затова състраданието е станало за него добродетел... Аристотел, както е известно, вижда в състраданието болезнено, опасно състояние, макар че от време на време е полезно да се прибягва до очистително: трагедията той разбира като такова очистително. В името на инстинкта за жчивот би трябвало всъщност да се търси начин да се нанесе удар на подобно опасно, болестотворно нат рупван» на състрадание, както е у Шопенхауер (и за съжаление — у целия наш литературно-художестзен де када нс — от Санкт-Петербург до Париж, от Толстой до Вагнер); да му се нанесе удар, за да бъде свършено. Няма нищо по нездраво в нашата нездрава съвремен ност от християнското състрадание. Точно в това — в ролята на неумолим лекар със скалпел в ръка — сесъстои нашето задължение, нашият тип любов към хората, благодарение на което ние, хипербореите, ставаме философи!...

Трябва да кажем кого считаме за своя противопо ложност, а именно — богословите и всички, в които тече богословска кръв, цялата наша философия... Трябва да си видял отблизо тази обреченост, а най-добре — сам да си я преживял и дори едва ли не — да си загинал от нея, за да престанеш окончателно да разбираш тази шега (свободомислието на господата естествоизпитатели и физиолози за мене е само шега, в тази материя: не им достига страст, страдание). Заразата се е разпространила повече, отколкото се смята: богословски инстинкт към „високомерие" намирам у всеки, който се смята днес за „идеалист" и по силата на своя по-висш произход си присвоява правото да гледа на действителността неприязнено и отвисоко. Идеалистът е нещо като жрец, всички висши понятия държи в ръцете си (и не само в ръцете!); той с доброжелателно презрение разкроява по тях и „разсъдъка", и „чувствата", и „по честите", и „благополучието", и „науката" — всички те стоят по-ниско от него, всичко това е вреда и съблазън, над които в своето непристъпно битие-за-себе-си витае „духът"... Сякаш смирението, целомъдрието, бедността,, с една дума, светостта не са причинили на живота да леч по-голяма вреда, отколкото най-ужасните извраще ния и пороци... Чистият дух е чиста лъжа... Докато за същество от висш порядък се признава жрецът, този клеветник, отрицател и отровител на живота по служебно задължение, няма да има отговор на въпроса: що е истина. Истината е обърната с главата надолу, щом я защитава адвокатът на отрицанието и небитието.. I

Обявявам война на инстинкта на теолога: навсякъде намирам следите му. Този, в чиито жили тече богословска кръв, не е способен да гледа открито и честно. На тази основа се развива патосът, наричан вяра: веднъж завинаги затворил очи, не виждаш себе си и вече не се смущаваш от неизлечимата си лъжливост. Or дефектите на зрението извеждат морала, добродетелта, светостта; чистата съвест поставят в зависимост от лъжливото виждане, настояват никакъв друг начин на виждане да не се признава — своя собствен нарекли „изкупление", ,,вечност", „бог" и го обявили за свещен. Но аз навсякъде се докопвах, натъквах на богословския инстинкт — на тази най-разпространена от всички съществуващи, пподмолна" форма на лъжливост. Ако за богослова не що е истинно, значи, че това е лъжа — ето ви критерий за истина. Най-дълбокият инстинкт за самосъхранение забранява на богослова да признава или поне да отчита реалността — и в най-дребното. Навсякъде, където той се ползува с влияние, ценностните съждения са изопачени, а понятията за „истинно" и „лъжливо" непременно са обърнати наопаки: най-вредното за живота се нарича „истинно"; това, което приповдига, извисява, утвърждава, оправдава живота,.което води към неговото тържество, се счита за „лъжливо"... Когато — нерядко — богослови протягат ръка към властта, въздействувайки на „съвестта" на господарите (или на народите), ние можем да не се съмняваме в същността на ставащото: към властта се домогва в действителност нихилизмът на волята...

Немците веднага ще ме разберат, ако кажа: философията е отровена от богословска кръв. Протестантският пастор — прадядото на немската философия,! самият протестантизъм е нейният peccatum originale*.

. По определение протестантизмът е едностранчива парализа иа християнството и на разума... Достатъчно е да произнесем „Тюбингенски институт'^'14, за да разберем, че по своята, същност немската философия е коварна, скрита теология... Никой в Германия не лъже по-добре от швабите — те лъжат простодушно... Откъде този възторг, обхванал целия учен свят на Германия (три четвърти състоящ се от пасторски и учителски синове) при появата на Кант?¹⁵ Откъде тази увереност у немците, изразявана и до днес, че с Кант като че ли започва повратът към по-доброто? Богословският инстинкт на немския учен усетил новата възможност... Отново се показа ла тайната пътека, водеща към предишния идеал, отново за истинска същност на света билo обявено понятието „истинен,свят", както и понятието за морал, а дветенай-злокачествени от всички заблуждения): благодарение на лукавсьхитроумния скептицизъм те били вече, ако не доказуеми, то и — неопровержими... Разумът, правата на разума не се простират толкова далече... Реалност та бива превърната във „видимост", съвършено лъжли вият свят на съществуващото — провъзгласен за реалност. .. Успехът на Кант е успех на богослова и само на богослова: подобно на Лютер¹⁶ и Лайбниц¹⁷ Кант става нова пречка по пътя на немската порядъчност, която и без това не стъпва много уверено...

Още иещо орещу Кант — моралиста. Добродетелта — това е или наша измислица, дълбоко лична наша потребност и средство за самозащита, или голяма опасност. Всичко, което ме се обуславя от нашия живот, му вреди: вредна е добродетелта, основана на почитта към понятието „добродетел", както е според Кант. „Добродетел", „дълг", „благо само по себе си", благо безлично и обшозначимо — всичко това са химери, в които намира израз деградацията, крайната степен на жизнена дистрофия, Кьонигсбергският китаизъм. Най-съществените закони на запазването и растежа изискват точно обратното — всеки да съчини за себе си добродетел, да си измисли свой категоричен императив. Ако народът смесва своя дълг с дълга въобще, той загива. Нищо не засяга по-дъл^око, нищо не разрушава така, както „без личният дълг", както жертвата на Молоха на абстракцията... И защо само категоричният императив на Кант не се е възприемал като жизнеопасен!... Богословският инстинкт сам го взема под своя защита!... Когато към действие ни подтиква инстинктът за живот, удоволствие то е доказателство, че действието е било правилно, а за нихилиста с християнската догма в душата удоволст вието изцяло служи като аргумент contra ... Нищо не съсипва човека така бързо, както работата, мисълта, усещането без вътрешна необходимост, без дълбоко личен избор, без удоволствие, като автоматично изпълне ние на „дълга" — точната рецепта за декаданс, даже за слабоумие... Кант става слабоумен... И това е съвре менник на Гьоте! Фаталният паяк е бил смятан — не, все още се смята за първия немски философ!... Ще

премълча мнението си за немците... Не видя ли именно Кант във Френската революция преход от неорганичната форма на държавата към органична? Не той ли задаваше такива въпроси като: има ли събития, обясними само с моралните нагласи на човечеството, с което би била доказана „склонността на човечеството към благото"? Кант отговаря: такова събитие е революцията. Погрешният във всичко инстинкт, противоестественост на инстинктите, немски decadence във философски облик — това е Кант!...

С изключение на двама-трима скептици — в историята на философията скептикът е един приличен тип — останалите не са запознати с елементарните изисквания ла интелектуално благоприличие. Всички тези мечтатели и чудновати зверове са като рамките; у всички тях „прекрасните чувства" минават за аргументи, повдигащата се гръд — за мях, раздуван от божеството, убедителността — за критерий на истината. Напоследък Кант со опита — по немски невинно — да придаде наукообразеи характер на тази форма на поквара, на това отсъствие на интелектуална съвест; той изобрети понятието „практически разум" — особен разум, при който повече ие бива да се безпокоиш за разумността, понеже много скоро своите права предявява моралът, понеже се раздава гръмогласното изискване: „Ти си длъжен!" (Du sollst)... Ако вземем предвид, че почти у всички народи философът наследява и развива типа духовник, не е ли трябвало да ни учудва този негов навик да сече фалшива монета, мамейки самия себе си. Щом на тебе са иъзложени свещените задължения като: да усъвършен- отвуваш, да спасяваш, да изкупваш хората, щом ти носиш божеството в гърдите си и си проводник на трансцедентални императиви, то ти със своята мисия си недосегаем за чисто разсъдъчна оценка, теб те освещава дългът, ти самият сй вид от висш порядък!.. Що е знанието за един духовник? Той е твърде извисен за нaука!... Та нали досега е властвувал той!... Той е определял кое е „истинно" и кое „неистинно"!...

Не бива да омаловажаваме следното: самите ние, волните умове, сме въплъщение на обявената война против всички предишни понятия за „истинно“ и „лъжливо“; в нас самите е „преоценката на всички ценности“. Най- ценното се чака най-дълго, но ние вече имаме най-цен- ните резултати — методите. Всички методи, всички предпоставки на днешната ни научна мисъл, хилядолетия наред са предизвиквали най-дълбоко презрение: ученият не е бил допускан в обществото на „достойните“ хора — той е бил считан за „враг на бога“, презиращ истината, за налудничав. Човекът, зает с наука, е чандала¹⁸... Целият патос на човечеството, всички понятия относно това — каква трябва да бъде истината, как трябва да се служи на науката — всичко беше против нас; произнасящите „Ти си длъжен!“ винаги са насочвали тези думи против нас. Нашите обекти, нашите прийоми, нашият безшумен недоверчив подход към нещата — всичко се представяше като съвършено недостойно, презряно. .. Най-сетне, за да не бъда несправедлив, ми се ще да попитам не беше ли естетическият вкус това, което толкова дълго заслепяваше човечеството, като изискваше истината да бъде картина; от човека на познанието в същото време изискваше вкус, за да може той енергично да въздействува на нашите сетивни органи. Скромността вървеше в разрез с вкуса... Ах, колко вярно подушиха, тези божии пуяци...

Ние, се учехме поновому. Във всичко станахме по- скромни. Вече не извеждаме човека от „духа^“, от „бога^“, отново го поставихме сред животните. За нас той е най-могъщото животно — защото е най-хитрото; неговата духовност е само следствие. От друга страяа, решително се противопоставяме на тщеславието, което и тук е готово да се прояви, че уж човекът е крайната цел на цялата животинска еволюция. Той не е никакъв венец на творението — всяко същество стои на същата степен на съвършенство, на която и той... И нещо .повече: от всички човекът е най-лошото — най-болното и уродливо животно, което опасно се е отклонило от жизнените си инстинкти.'.. Но впрочем то и е и най-интересен!... Що се отнася до животните, пръв" Декарт¹⁹ (н[2]апълно достойна дързост!) се осмели да разглежда животните като mashina*; цялата ни физиология се мъчи да докаже това. И ние — не изключваме(както още Декарт) и човека; Всичко, което знаем за него, Не е повече от разбиране на „машинообразното" в него. Преди приписваха на човека „свободна воля" — дар от небето; сега ние му отнехме и волята, в смисъл на •особена способност. Думата „воля" сега служи за обозначаване на една резултантна — нещо като необходима индивидуална реакция на множество отчасти противоречиви, отчасти хармониращи едно с друго дразнения. Волята сега" не „твори", не „движи".'.. Преди в съзнанието, в „духа" виждаха доказателство за висшия, божествен произход на човека; за да го усъвършенствуват, го съветваха подобно на костенурка да погълне в себе си всички, усещания, да прекъсне връзката си със земния свят и да отхвърли тленната обвивка: тогава, казваха, ще остане най-главното — „чистият дух". И тук ние също открихме нещо по-добро: в осъзнаването, в „духа" виждаме симптом на относително несъвършенство на организма, опити и грешки, опити слепешката и опипом да се постигне нещо, и преди всичко труд, поглъщащ твърде много нервна енергия - ние отричаме нъзможността за съвършенство, докато нещо се осъзнава „чистият дух" е чиста глупост. Ако изключим нервната система, сетивата, накрая — „тленната обвивка", ние ще се объркаме ще се излъжем в сметката и това си е!...

Нито моралът, нито религията на християнството Мат някаква допирна точка с действителността. Напълно въображаеми причини са „бог", „душа", „Аз", „дух", „свобода на волята" — че дори и „несвобода". Изцяло въображаеми следствия са грях, изкупление, „благодат", „възмездие", „опрощаване на греховете".

Общуване между въображаеми същества като „бог";, „духове", „души". Въображаемо естествознание - антропоцентрично, напълно лишено от понятия за естествените причини. Въображаема психология — непрекъснато неразбиране на самия себе си, недоразумения, тълкувания на приятни или неприятни състояния, например — на състоянието на симпатическия нерв, посредством езтсковите знаци на религиозко-нравствената идио- синкразия „разкаяние", „угризение на съвестта", „дяволско изкушение", „близост до бога". Въображаема теолология: „царство божие", „Страшният съд", „вечеш живот"... Този завършен свят на фикциите се отличава не в своя полза от света на съновиденията: съновидението отразява действителността, а фикцията я фалшифицира — обезценява, отрича. Когато измислят понятието „природа" като противостояща на бога, „природното", „.естественото" стават синоним на „презряно", „порочно"; — целият въображаем свят на християнството е- изграден върху ненавистта към природата (действителността), той изразява най-дълбока неудовлетвореност or реалното... И с това се обяснява всичко. Кой е заинтересован така фиктивно да избяга от действителността? Този, който страда от нея. Но страда от действителността — една нещастна, претърпяла крах действителност. .. Преобладаването на чувството на неудоволствие над задоволството е причина за въображаемия морал и религия; но това преобладаване е формула на декаданса. ..

Този извод се налага и от критиката на християнското понятие за бога... Докато народът вярва в себе. си, той има своя бог. В своя бог народът почита условията,, благодарение на които той е на висота. Своята доблест — задоволството от самия - себе си, усещането за сила той пренася върху същество, на което може да благодари за това. Щедростта на богатия: на гордия народ е нужен бог, комуто да принася жертви... При такива условия религията е форма на благодарност. Народът е благодарен на самия себе си: той се нуждае от бог комуто да благодари... Нужен му е бог — и полезен, и вреден, трябва му бог враг и бог приятел., от когото може да се възхищава и в доброто, и в лошото. "Докато нещата са такива, извън желанията остава един изключително благ бог, противоестествено е да се кастрира богът. Злият бог е нужен не по-малко от добрия - нали и в своето собствено съществуване ти не си обречен единствено на търпимост и на човеколюбив... Каква полза от бог, непознаващ гнева, завистта, хитростта, насмешката, отмъстителността и насилието, който пе знае даже възхитителните ardeurs* от победата и унищожението? Народът не би разбрал такъв бог: за какво му е нужен той?... Макар че наистина — когато народът гине, когато секва вярата му в бъдещето, гасне окончателно надеждата му за освобождение, когато иокорността му изглежда полезна, а доброде[3]телта му на победен — условие за самосъхранение, тогава и бог трябва да се измени. Той става кротък, смирен, стеснителен, страхлив, сега вече проповядва „душевен мир" вместо ненавист, внимателно отношение и „любов" към всички — и приятели, и врагове. Такъв бог непрекъснато поучава, настанява се в леш ото на личната добродетел, той става бог на всеки, става частно лице, става космополит... Преди той е представлявал даден народ, силата му, всичко агресивно, всичко жадуващо власт в душата на този народ... А сега той е просто едно добричко богче... На практика за боговете няма друг избор: ти или въплъщаваш волята за власт и оставаш божество на племето, или си въплъщение на "безсилието спрямо властта и следователно си непременно добър, благ...

Под каквато и форма да деградира волята за власт, това винаги се придружава от физиологичен регрес, декаданс; Богът на декаданса, у когото са скопени мъжките доблести и влечения — непременно е и бог на физиологически деградиралите, слаби хора. Но те не се наричат слаби, а „добри", „благи"... Разбира се, не е и нужно да се подсказва кога, в кой исторически момент се появява за първи път възможността за дуалистичната фикция-- за добрия и злия бог. Един и същ инстинкт заставя победените да свеждат бога си до „благото в себе си", а победителките- да отнемат на бога всички добри черти. Отмъщават ца господарите, като превръщат техния бог просто в отделна черта.... И добрият бог, и дяволът са все изчадия на декаданса. Редно ли е в наши дни да се правят отстъпки на ограничеността на -християнските богослови и заедно с тях да се твърди, че постъпателното развитие на понятията за бога, като се започне от „Израилевия бог", от племенния бог до християнския бог, е прогрес?!.. ; Но нали и самият Ренан²⁰прави това. Сякаш Ренан има .право да изпростява! Обратното е твърде ясно. Предпоставките - за живот по възходяща линия —- всичко здраво, смело, гордо, властно се изземва от бога, крачка по крачка той става символ на спора за уморените, последна надежда за давещите се, става бог на бедните, бог на грешниците, бог на болезнените par excellence*; „спасител" и „изкупител" — такива са неговите последни предикати... За какво говори такова превъплъщение? Защо такава редукция на божественото?... Вярно е, че „царството божие" от това е нараснало. Преди бог има свой народ — „избрания". Междувременно бог, както и народът, тръгва по чужбина, впуска се в странствувания, никъде не се заседява. Докато великият космополит се настанява навсякъде — докато на негова страна се оказва „мнозинството" и половината Земя. Вае пак този бог-на „мнозинството", този демократ сред боговете не' става гордия бог и на езичниците — той е бил и си остава евреин, бог на притулените кътчета, на тъмните- ъгли, на мрачните колиби — бог на всички нездрави жилищни помещения на света... Както и преди, неговата световна империя си остава подземното царство, подмолието—souterrain, болницата, гетото... А самият той е толкова блед, толкова немощен, толкова изпаднал! .. Даже и най-безкръвните от всички безкръвни могат да го надвият — го-спода метафизиците, албиносите в света на понятията. Те плетат ли, плетат около него своята мрежа, докато един ден, прехласнат от техните движеьшя, сам той не се превърне в паяк, в „метафизикус"... Тогава той започва да наприда света от самия себе си—sub specie Spinozae* — преобразявайки се в нещо все по- тънко и бледо, ставайки „идеал", „чист дух", „абсолют", вещ в [4]себе си... Така деградира бог — той става „вещ в себе си"...

Християнското понятие за бог — бог на болните, бог паяк, бог дух — е едно от най-негодните на Земята; то вероятно е показателно за най-ниската степен на деградация на типа божи.. Израждайки се, бог става противоречие възражение на живота, вместо негово преображение, вместо вечно Да на живота. Именно с бога се провъзгласява враждебността към живота, природата, към волята за живот! Бог е формулата на клеветата по адрес на „земното", формула на лъжата относно „отвъдното". В бог е обожествено Нищото, осветена е волята към Нищото!...

Могъщите раси на Северна Европа не отхвърлят бога, което не прави чест на тяхната религиозна надареност, да не, говорим за вкус. Те своевременно трябвало да се справят с тази хилава и овехтяла рожба на декаданса Поради това над тях виси едно проклятие: техните инстинкти са пропити с болести, старост, противоречие — оттогава те вече не създават свои богове! Изминават почти две хиляди години и не се ражда нито един бог. И продължава да живее и да съществува сякаш по права линия, като ultimum и maximus** богопораждащата сила (creator spiritus*** [5]в човека), жалкото богче на монотеизма! Този упадъчен хибрид от нищо, абстракции и възражения, освещаващ инстинктите на декаданса, всякакви страхове и умори в душите!...

Осъждайки християнството, не бих искал да съм несправедлив към неговата родствена, но превъзхождаща го по брой привърженици религия — будизма²². Двете нихилистични религии на декаданса са и сходни, и по един забележителен начин различни. .. Будизмът е сто пъти по-реалистичен от християнството; в кръвта му по наследство е налице обективното и хладнокръвно поставяне на проблемите, възникнало в резултат от продължилото стотици години философско движение; когато будизмът се появява на бял свят, с понятието „бог", с това философско движение е свършено. Будизмът е единствената в историята истинска позитивистка религия — даже и в своята теория на познанието (строгия феноменализъм) будизмът утвърждава вече не „борбата с греха", а „борбата със страданието", при това напълно признавайки правата на действителността. Будизмът се отличава дълбоко от християнството още и по това, че за него самозалъгването само с морални понятия е вече. отминал етап; казано на моя език — той стои отвъд доброто и злото... Ето двата психологически факта, на които се основава и които взема под внимание будизмът: първо, прекомерна чувствителност, изразяваща се в изтънчената способност да се страда, а освен това изключителна духовност, следствие от твърде дългото пребиваване сред понятия, логически процедури, от което личният инстинкт е ощетен в полза на безличното (и едното, и другото от личен опит е известно както на мен, така поне на някои от моите читатели, а именно — на „обективните"). Следствие от тези психологически предпоставки е депресията — именно срещу нея Буда предприема своите хигиенни мерки. Неговото средство е животът сред природата, странствуването; умереността и самоограничението в храната, предпазливостта в отношението към пея какви spirituosa, афекти, предизвикващи разливането на жлъчката и сгорещдеането на кръвта, липсата на грижа за каквото и да било — нито за себе си, нито за другите. Той изисква представи, които успокояват или радват духа, и препоръчва методи за отвикване от всичко друго. За Буда благо и доброта е всичко, което укрепва здравето. И молитвата, и аскетическите упражнения се изключват — иаобщо такакъв категоричен императив, никаква принуда даже и в манастирската община (винаги можеш да излезеш от нея). Всичко подобно само би усилвало прекомерната възбудимост. По тази причина гой не изисква борба с другомислещите; срещу нищо друго не въстава така неговото учение_г както срещу отмъстителността, антипатиите, ressentiment²³ („не вражда ще прекрати враждата" е трогателният рефрен на целия будизъм...). И с право: именно тези афекти са нездрави в смисъла ш главната диетическа цел. Със •съществуващата духовна умора, която се проявява в прекалена „обективност" (т. е. в отслабване на индивидуалната заинтересованост, в загубване центъра на равновесие, „егоизъм"), се бори той, последователно отнасяйки към личността дори и най-духовните интереси. Учението на Буда "вменява егоизма в дълг: цялата духовна диета се определя и регулира от едно: как да се 'отърсим от страданието (това напомня за атинянина, който също бе обявил война на чистата „научност" - Сократ²⁴: той издигна личния егоизъм в ранг на морал .дори в самото царство на 'проблемите).

Предпоставка за будизма са твърде мекият климат, кротостта и свободата на нравите, липсата на войнственост, а също и това, че двигатели на напредъка са висшите, дори учените съсловия. Те се стремят към висшата цел — радост за духа, невъзмутимост, отсъствие на желания — и постигат своята цел. Будизмът не е тази религия, в която обожаващ само съвършенствата; съвършенството е само норма.

В християнството на преден план излизат инстинктите на угнетените, поробените: в него търсят спасение низшите съсловия. Тук като средство против скуката се занимават с казуистика на греха, самокритика, инквизиция на съвестта; тук постоянно поддържат (с молитви) афектите по отношение на всемогъщия, наречен „бог" — най-висшето се счита за недостъпно, приема се като дар, като „благодат". Липсва и публичност: закътаното, тъмното помещение — това е по християнски. Тук презират тялото, отхвърлят хигиената на сетивността, църквата отрича дори чистотата на тялото (първото християнско дело след изгонването на маврите било да се закрият баните, които само в Кордова били над двеста и седемдесет). Склонността към жестокост спрямо себе си м към другите също е християнска черта, както и омразата към другомислещите, волята за преследване. Мрачните и възбуждащи душата представи се изтикват на преден план; състоянията, към които се стремят и които награждават с възвишени имена, са тези - на епилептиците; избират диета, която поражда причиняващи болка видения, и пренапрягат нервите. Християнството е смъртна враждебност към господарите на земята, към „благородните", но заедно с това — и скрито, тайно състезание с тях (оставят им „тялото", а вземат само „душата"...). Християнството е омраза към духа: към гордостта, мъжеството, свободата, libertinage*[6] на духа, ненавист към усещанията, към сетивните радости,, към радостта изобщо — това също е християнско...

Щом християнството напуска своята първоначална основа — най-низшите съсловия, базисния свят на античността, когато се втурва да завоюва власт сред варварските народи, негова изходна предпоставка тук вече стават не уморените, а вътрешно оскотелите, разкъсващи се един друг на части хора— силни, но изродени. Недоволството от самия себе си, страданието, причинявано на самия себе си, се изразяват тук, за разлика от будистите — не в прекомерна чувствителност и болезненост, точно обратното —, в огромно желание да причиняваш болка, да освобождаваш вътрешното напрежение чрез агресивни действия и представи. За да надвие варварите, християнството се нуждае от варварски понятия и ценности каго жертвоприношението на цървата рожба, кръвното причастие, презрението към духа и културата, всевъзможните форми на физически и други изтезания, помпозността на култа. Будизмът е религия за бъдещите хора, предназначена е за добрите, кротките, за по-одухотвррените — да се предизвика усещане за болка в тях е така лесно (Европа още далеч не е узряла за болката); будизмът връща на тези раси- покоя и радостта, отмереността на духовната диета,, телесната закаленост. А доколкото християнството иска да овладее хищни зверове, то си служи с други средства — то трябва да ги накара да боледуват, да ги отслаби — това е християнска рецепта за укротяеане, за „цивилизоване". Будизмът е религия на уморения финалп на цивилизацията, а християнството изобщо не открива пред себе си цивилизация — при известни обстоятелства то само полага нейните основи.

И така — нека кажем още веднъж: будизмът е сто пъти по-хладен, правдив, обективен. Той вече не се нуждае, тълкувайки другояче греха, да прави страданията,, болката по-приемливи за себе си — той просто казва онова, което мисли: „Аз страдам.“ Обратно, страданието не подобава на един варварин: преди да признае, че страда, той има нужда от тълкувания (инстинктът го кара по-скоро да крие страданията си, да ги носи мълчаливо). Думата „дявол" за него е благодеяние — дяволът е твърде силен и страшен противник, не е срамно да понасяни страданията, причинявани от такъв враг.

В основата на християнството се запазват някои тънкости от източен произход. Преди всичко то е наясно,, че сама по себе си истинността на нещо е без значение,, но съвършено важно е в какво хората вярват като в истина. Истината и вярата в истината — това са два крайно отдалечени, почти противоположни по интерес светове... до които водят съвсем различни пътища,. Да знаеш това,, им Изток означава вече почти да си станал мъдрец; такова разбиране имат брахманите, Платон²⁵, както и всеки привърженик на езотеричната мъдрост. Например, ако щастието се състои в безгрешния живот, за изкуплението на греховете е важно не това, дали човекът е бил грешен, а дали той се чувствува грешен. И така, ако им е нужна вяра, то трябва да предизвикаме недоверие към разума: познанието, изследването: пътят към истината тогава се оказва под за6рана... Твърдата надежда много повече стимулира живота_; отколкото всяко, реално щастие. Затова трябва да се поддържа надежда у страдащите ~ такава, с която не би могла да се справи и самата действителност, която няма да свърши, каквото и да се случи — доколкото това е надежда за „отвъдния свят" (точно поради това, че надеждата води за носа нещастния човек — гърците я смятат за най-голямата от всички беди, най-коварното бедствие, — когато върху ни се стоварят всички нещастия, все пак остава надеждата...). За да бъде възможна любовта, бог трябва да стане личност; за да могат да участвуват и най-низките инстинкти, бог трябва да бъде млад. Женската страст получава един прекрасеи светец, мъжката страст — Дева Мария. Всичко това при условие, че християнството възнамерява да се възцари там, където Адонис и Афродита²⁶ вече предопределят понятието за култ. Изискването за целомъдрие усилва неистовостта и проникновеността на религиозния инстинкт — култът става .по-топъл, по-задушевен, по-мечтателен... Любовта е състояние, в което обикновено човек възприема нещата не такива, каквито са. Достигнала апогея си, силата на илюзията разкрасява, преобразява всичко. Обичайки, ти понасяш много пшече, всичко търпиш. Следователно трябва да ое измисли религия, в която е възможно да обичаш: именно така ти се извисяваш над всичко скверио, съществуващо в живота — просто преставаш да го забелязваш... Ето какво може да се каже засега за трите християнски добродетели, бих ги нарекъл трите християнски благоразумия — вяра, надежда и любов. Будизмът е твърде позитивистичен за това — той вече е закъснял да поумнява по този път...

Тук само ще засегна проблема за произхода на християнството. Ето първия тезис относно нейното решаване: християнството е разбираемо само върху почвата, върху която е израсло — това не е движение против юдейския инстинкт, а негово закономерно развитие, нова брънка в неговата вдъхваща ужас логическа верига. По формулата на изкупителя: „Спасението е от Иудеите"²⁷... Вторият тезис гласи: ние все още сме в състояние да разглеждаме психологическия тип галелеянин, но само в своето пълно израждане този тип, едновременно обезобразен и обременен с чужди черти, е могъл да послужи за това, за което е послужил като тик изкупител на човечеството. ..

Юдеите са най-забележителният народ в световната история; изправяйки се пред дилемата — „да бъдеш, или да не бъдеш", те напълно съзнателно предпочитат, каквото и да става, на всяка цена да бъдат; такава цена е радикалната фалшификация та природата, на всичко естествено, на всяка реалност на вътрешния и външния за човека свят. Те се откъсват от всички условия, при които някога е могъл да живее, при които някога дръзвал да живее народът; от самите себе си те изцеждат понятие, обратно на понятието естествени условия; последователно обръщат наопаки, превръщайки в неща, противоположни на тяхната естествена ценност и изопачавайки неизлечимо религията, култа, морала, историята, психологията. С този феномен ние се срещаме отново: пропорциите несравнимо нарастват и все пак това си остава просто копие — за разлика от „избралите народи" християнската църква не проявява и най-малка претенция към оригиналност. Ето защо юдеите са най-фаталният народ в световната история: те разпространяват сред човечеството толкова фалш, че и днес се случва християнинът да е настроен антиюдейски, без да разбира, че самият той е краен резултат от юдейството.

В „Генеалогия на морала" за първи път представих психологически противоположността между двете попития ; — аристократическия морал и морала еа ressentiment, последният възниква като Не в отговор на първото понятие. Юдейско-християнският морал е изцяло и без остатък такова Не. За да каже Не на всичко, което въплъщава в себе си движението на живота по възходяща линия — сила, красота, здраве, самоутвърждаване — инстинктът на ressentiment е трябвало, стапяйки гений, да изнамери друг свят: да може, гледайки оттам, във всеки акт на жизнеутвъроюдаване човек да вижда злото и порочността.. От по-късна гледна точка юдейският народ притежава най-упоритата жизнена сила: в непредставими условия за живот той доброволно, следвайки най-дълбокото благоразумие на самосъхранението, взема страната на всички инстинкти на де каданса — не инстинктите владеят него, а той прозира в тях силата, с помощта на която би могъл да отстоява себе си в борба с целия „свят". Юдеите са в унисон е всички декаденти, те са принудени да играят тази роля до възникване на абсолютните илюзии; благодарение на поп plus ultra* актьорски гений те оглавяват всички движения на декаданса (подобно християнството на Павел²⁸), създавайки от тях нещо по-силно от всяка партия на живота с нейното жизнеутвърждаващо Да.

[7]За жреца - този .тип човек, който жадува за власт и в юдаизма, и в християнството, декадансът ехамо .средство: този вид човек, е кръвно заинтересован от топа човечеството да боледува и да бъдат обърнати наопаки, понятието за „добро" и „_;зло"„.' „истина^“; и „лъжа" - смисъл опасен за живота и съдържащ клевета относно света.

Историята на Израел е_: неоценима като типична история на денатурализацията на природните ценности - ще посоча пет факта за наличието на такъв процес.. Първоначално, във времената на царството, Израел също се намирал в правилно, т, е. естествено отношение към всичко. Яхве изразявал съзнанието за сила, радостта на народа от самия себе си, надежда от самия, себе си; от Яхве очаквали победи, на него се уповавали, не вярвайки, че природата ще даде всичко необходима на народа и преди всичко ше изпрати, дъжд. Яхве е богът на Израел и следователно е бог справедлив; ето логиката, която ръководи всеки народ, на чиято страна е силата* а поради това — и чистата съвест., Тези две страни на самоутвърждаване на народа намират израз в празничните обреди: народът благодари на бога за (великите съдбини, за годишния цикъл, за благополучието в скотовъдството и земеделието... Такова състояние на нещата дълго време се запазва като идеал — дори и след като всичко до най-печален начин се променя; в държавата – анархия; отвън - аснрийци. Но като виещ израз на своите надежди народът съхранява образа на царя -добрия воин и строгия съдия: най-вече у типичния пророк (т. е. критика и сатирика на деня)' Исай²⁹. .. Но надеждите не се сбъдват. Старият" бог не можел нищо от онова, на което бил способен в предишните времена. Трябвало да се разделят с него. Но какво се случило? Изменили понятието за бога — денатурализирали го и на такава цена го запазили. .. „Праведният" бог Яхве вече не бил в единство с Израел, той вече не

бил израз на себеусещането на народа; той бил бог само при определени условия. .. Понятието зa бог става оръдие в ръцете, но жиетшто агитатори, които сега тълкуват успеха като възнаграждение, нещастието като възмездие за иепослушанието спрямо бога: това е безкрайно лъжливият навик да се интерпретира сякаш някакъв „световен нравствен ред", който веднъж и завинаги обръща наопаки естествените понятия за „причина" и „следствие". Възмездието и възнаграждението изгонват от света естествената причин- ност, която довежда до необходимостта от една противоестествена причинност: оттук и всякаква последваща ненатуралност. Сега бог изисква, а не помага, не съветва и не служи, той е всъщност само име на всякакви прояви на вдъхновеното мъжество и на доверието към самия себе си... И моралът престава да бъде израз на условията, при които се развива и живее един народ, престава да бъде най-дълбокият жизнен инстинкт и етапа абстрактен -- противоположност на живота. .. Моралът е принципно влошаване на фантазията, „лошото око" върху нещата. Що е юдейският и що — християнският морал? Това е Случаят, чиято невинност е отнета, това е Нещастието, омърсено с понятието „грях", благополучието, разбрано като опасност и изкушение", физиологическата немощ, отровена от червея на съвестта...

· В делата на историята (лат.)

Понятието за бог е подменено -с друго; понятието за морал — също, но юдейските жреци не спират'дотук. Цялата история на. Израел става негодна за употреба — долу историята!.. Тези жреци сътворяват чудото на фалшификацията и голяма част от Библията — документално свидетелство за стореното от тях: подигравайки се с преданията, гаврейки се с историческата реалност, те превеждат миналото на своя собствен народ на езика на религията, т. е. изработват от него един затъпяващ механизъм за спасение, състоящ се от вини (пред. Яхве) и наказания, от благочестие и награди. Навярно ние бихме възприели много по-болезнено този позорен акт на фалшификация на историята, ако църковната интерпретация в течение на хилядолетия не бе притъпила нашите изисквания за почтеност in historicis*. И философите пригласят на църквата: лъжата относно „световния нравствен ред" пронизва цялото развитие даже на най-новата философия. Какво означава „световен нравствен ред"? Това, че волята божия веднъж и завинаги предписва какво да прави и какво да не прави човек. Че ценността на народа и на отделния човек се измерва със степента на послушанието им към бога. Че над съдбата на отделния човек и на целия народ властвува волята на бога, който наказва и възнаграждава според послушанието пред него. Реалността, за разлика от тази жалка лъжа, е такава: един човек паразит, жрецът, определя ценността на всичко; „воля божия" той нарича средствата, с които се постига и поддържа такова състояние; хладнокръвно и цинично за народите, вековете, отделните личности той съди по това — доколко те са подпомагали или пречели на безграничната власт на жреците. Вижте делата им: в ръцете на юдейските жреци великата епоха в историята на Израел се превръща в период на упадък; пленничеството, великото нещастие — във вечно наказание за тази велика епоха — време, в което жрецът още нища не значи. Величествените и твърде своенравни фигури в историята на Израел те според изгодата превръщаг или в дребни фарисеи, или „безбожници", психологията на великите събитая те свеждат до опростената слабоумна формула — „послушание или непослушание пред бога"... Следващй крачка: „волята божия", т. е. условието за запазване властта'на жреците, трябва да стане известна — следователно е нужно „откровението". С други думи: появява се нуждата от една голяма художествена фалшификация, и ето че се изнамира „светото писание" — всичко това се съпътствува от религиознш тържественост, от дни на покаяние и оплаквания във, връзка с предишния „грях", така писанието се обнародва. „Волята божия" отдавна е била известна, бедата: е в това, че народът се е отчуждил от „светото писание"... Още Мойсей³⁰ е познавал „божията 'воля".., Какво става? Жрецът строго и педантично определя веднъж и завинаги какво той би искал да владее, т. е.. „какво е това божия еоля"; той не пропуска големите и малките данъци, които трябва да му се изплащат, не забравя и най-вкусните късове месо, ,защото жрецът е страстен ценител на бифтеците... Отсега животът е устроен така, че без жреца не може да се направи нито крачка; каквито и естествени събития да ставали в живота — раждне, бракосъчетание, болест, смърт, да не- говорим за жертвоприношение („трапеза") — навсякъде се появява светият паразит, който лишава събитията от тяхната естественост, или, казано на негов език, ги освещава. .. Защото, трябва добре да се разбере: всеки естествен обичай, всяка естествена институция (държавата, съдът, бракът, грижата за болните, тревогата за бедните), всяко изискване, произтичащо от инстинкта за живот, накратко казано — всичко, което не е лишено от вътрешна стойност, по принцип се обезценява вследствие на жреческия паразитизъм (или иначе казано — „световният нравствен ред"), всичко влиза в противоречие с каквато и да е ценност... Всичко това вече се нуждае от освещаване, от една придаваща стойност сила, която ще създава ценност само като отрича природата и явленията... Жрецът лишава от стойност и светоет природата само на тази цена той и продължава да съществува... Непослушанието пред бога, т. е. — жреца, „закона", получава отсега името „грях"; средствата, чрез конто отново можем да се примирим с бога, са,_чкакто и трябва да се очаква, тези, чрезammo още по-здраво се осигурява покорността пред жреца: единствен той може да „изкупи" греховете... Днес, със задна дата, изглежда, че във всяко организирано от жреци общество „греховете" са неизбежни — в тях. намира истинска опора властта, жрецът живее за сметка- на прегрешенията, той се нуждае от това — хората „грешат"... Върховният тезис: „Бог прощава на каещия се", в превод означава: прощава на тази, който се покорява на жреца.

Против природата във всичките й проявления, против всяка природна ценност и всяка реалност се проявяват най-дълбоките инстинкти на господствуващата класа на тази лъжлива основа израства християнството — форма на смъртна враждебност към реалността, враждебност, която и до днес не е изживяна. „Свещеният народ" е запазил само жреческите думи, само жреческите ценности и с вдъхваща ужас логическа последователност се е разделял с всичко, което е извън властта — като с нещо „не свещено” като „свят”, „грях” — този народ намира и окончателната формула за своя инстинкт, водеща логично до пълно самоотрицание: той обявява за християнство отрицанието на последната съхранила се форма на реалността — самия „свещен народ”, „народа избраник”; цялата юдейска действителност. Един пръв по значение факт: бунтът, получил названието си от името на Исус Назарянина — това е дваж по-юдейски инстинкт или, иначе казано, такъв жречески инстинкт, -който вече не понася жреца като реалност — този инстинкт обуславя изобретяваното на още по-отвлечени форми па съществувание, още по-малко реален поглед върху света, отколкото тези, които са обусловили църковната организация. Християнството отрича църквата...

Не разбирам против какво е било насочено въстанието, за подстрекател на което с право или не смятат Исус, ако не против юдейската църква — църква в същия смисъл на думата, който използуваме и ние днес. Това е било въстание против „благите и праведните”, против „светите Израилеви”, против обществената йерархия — не против нейната порочност, а против кастите, привилегиите, реда, формулите; то изразявало своето неверие във „висшия човек”, казвало своето Не на всичко жреческо и богословско. Но поставена макар и за миг под съмнение, йерархията все пак била онзи стълб, който крепял юдейския народ и след потопа — тя била последната, завоювана с огромни усилия възможност за оцеляване, residuum* на самостоятелното политическо съществуване на народа. Нападките срещу йерархията са нападки срещу най-дълбокия инстинкт на народа, срещу неговата настойчива воля за живот — най-здравата от всички на света. Светият анархист, призоваващ към протест срещу господствуващия ред простия народ, отритнатите и „грешниците” (чандала на юдаизма) — този антихрист с неговите речи (доколкото може да се вярва на Евангелието), за които и сега биха го изпратили в Сибир, е бил политически престъпник, доколкото политическите престъпления изобщо са мислими в общества, аполитични до абсурд. Това го завежда на кръста; доказателство е надписът на кръста. Той умира по своя вина и няма основание да се твърди, че е умрял, за да изкупи вината на другите.

Съвършено друг е въпросът — осъзнавал ли е той гази противоположност? Може би него само са го усещали като такава противоположност. И аз едва тук засягам проблема за психологията на изкупителя. .. Признавам, че малко неща ми се удават „така трудно, както четенето на Евангелието. Това далеч не са тези трудности, с разкриването на които научното любопитство на немския дух свързва един от своите незабравими триумфи. Отдавна отмина времето, рогато и аз, подобно на всеки млад учен, бавно и разсъдително, подобно изтънчен филолог, се наслаждавах на съчиненията на неподражаемия Щраус 31. Тогава бях на двадесет години, а сега съм твърде сериозен за подобно занимание. Какво ме интересуват противоречията на „преданията”? Как може да се наричат „предания" легендите за светците! Тези разкази са най-двусмислената литература, която съществува: да се прилага към нея научен метод при. липсата на други документални източници, е дело несъмнено безнадеждно, учено безделничене.

Моята задача е психологическият тип на изкупителя. Той именно би могъл да се съдържа е евангелията, макар и в изопачен и нечист вид; така образът на Франциск Асизки се е съхранил в легендите въпреки легендите. Следователно не е вярно това, което той е правил, говорил или как е умрял, въпросът е: можем ли изобщо да си представим неговия тип, съдържа ли се той в „преданието"? Известните на мен опити да се извлече от Евангелието най-истинската история на „душата" доказват според мен едно отвратително психологическо лекомислие. Господин Ренан, шут in psychologicis^{^[8]} , прилага за обяснение на типа на Исус двете най- неуместни понятия, което въобще могат да съществуват — „гений” и „герой” (heros). Ако съществува обаче нещо не евангелско, то това е понятието „герой”. Точно това, което е противоположно на борбеното усещане, че за нещо се сражаваш, домогваш, се е превърнало тук ш инстинкт: неспособността за съпротивление става морал („Не се противи на злото” е последна дума на Евангелието, в известен смисъл — ключ към него) — блаженство от покоя, кротост, неумение да враждуваш. Какво означава „блага вест”? Намерен е истинският живот, живот — вечен, не обещаван, а тук — във вас — живот сред любов, живот без уговорки и изключения, без разлика. Всеки от нас е син божи, Исус нищо не иска ш самия себе си; всички са божии синове и всички са равни. .. Исус е герой!... А какво недоразумение е думата „гений”! Нашето понятие за „дух”, понятие на нашата култура, загубва всякакъв смисъл в света на Исус. Разсъждавайки строго, като физиолог, според мене тук би била по-уместна съвсем друга дума... Осезанието ни — знаем това — бива раздразнено до такава степен, че докосването до който и да е твърд предмет ни кара да потръпваме. Достатъчно е да преведем такъв физиологически habitus^{^[9]} на езика на съвършената логика — това би било инстинктивната омраза срещу всяка реалност, бягство към „непостижимото" и „неуловимото", отхвърляне на всяка формула, всяко понятие за пространство и време, на всичко твърдо установено — държавата, учрежденията, църквата; и тогава твоят роден пристан е в свят, който няма нищо общо с реалността» и свят изключително „вътрешен”, свят „истинен” и „вечен”... „Царството божие е в самите вас”…

Инстинктивната ненавист към реалността е следствие от крайната чувствителност и болезненост, когато дори не ти се иска да те докосват, защото всяко докосване действува твърде разрушително.

Инстинктивното неприемане на антипатията, враждата, на всякакви разграничения и различия е резултат от крайната чувствителност и болезненост, когато всяко съпротивление, самата необходимост да се съпротивляваш на нещо се възприема като непоносимо неудоволствие (като нещо вредно и отхвърляно от самия инстинкт за самосъхранение) и когато блаженството се състои само в това да не се противиш на никого и на нищо — нито на злото, нито на бедата... Любовта е единственият, последният шанс да оцелееш.

Именно от тези две изходни физиологически реалности и израства учението за изкуплението. Ще го нарека изкусно развитие на хедонизма върху напълно прогнила основа. Близкородствено до него остава епикурейството, езическото учение за изкуплението — с високата степен на виталност и нервна сила. Еиикур е типичен декадент; аз първи забелязах това у него... Страхът от болката, дори и безкрайно малката — може ли. да завърши той в нещо друго освен в религия на любовта...

Аз предварително дадох своя отговор на въпроса. Отговорът предполага, че образът на изкупителя е стигнал до нас в силно изопачен вид. Изопачението е твърде вероятно и само по себе си; едва ли такъв тип (по много причини) би могъл да се съхрани чист, непокътнат, без преувеличения. Очевидно свои следи е оставила и средата, в която е обитавала тази странна фигура, но още повече са следите от историята, от съдбите на ранната християнска община: по-късно приписват на изкупителя черти, които се обясняват единствено с условията при война и с целите на пропагандата. В странен и нездрав свят ни въвеждат евангелията — свят като в руски роман, където сякаш нарочно се среща измета на обществото и ,,наивно-детинското” слабоумие: в този свят самият тип при всякакви обстоятелства е трябвало да се опростява: в частност първите ученици превеждат това битие от неуловими символи и непостижимости на своя недодялан език — само така те биха могли да разберат нещо от него; за тях типа съществува едва след като, което и правят те, бъде вместен в по-познати форми... Пророкът, месията, бъдещият съдник, нравоучителят, чудотворецът Йоан Кръстител — колко много възможности невярно да бъде възприеман самият тип. Няма да подценяваме и proprium* на всеки сектантски култ: почитането изтрива у възлюбленото същество всички оригинални, често неприятно чуждородни черти и идиосинкразии., тях просто не ги забелязват. Жалко, че редом с този тъй интересен декадент не е живял неговият Достоевски, искам да кажа - някой, който би възприел вълнуващата прелест на тази смесица от изкусност, болезненост и детинщина. И последно съображение: този тип, бидейки декадентски, е могъл в действителност да се отличава със своето самобитно многообразие и противоречивост — такава възможност не бива да се изключва напълно. Въпреки че всичко говори против нея: нали точно в такива случаи преданието, по всяка вероятност необичайно точно и обективно, би запечатило образа; ние обаче имаме основания да предполагаме точно обратното. Както и да е било, пропаст разделя проповядващия в планината, на езерото и на поляната — това като че ли е самият Буда (на основа обаче съвсем не индийска) — агресивния фанатик, смъртния враг на жреците и богословите, когото злословният Ренан възвеличи като le grand maitre en ironie** . Аз самият не се съмнявам, че немалко жлъч (и дори esprit*** ) се е преляла в учителя от християнската предизвикателна пропаганда — на всички добро е известна безцеремонността, с която сектантите за свое самооправдание . прикриват своите назидатели. Когато за схватките с богословите потрябвал сприхав, гневлив, бързо осъждащ, коварно изобретателен богослов, те cи сътворили „бог” според нуждите: без колебание те сложили в устата му най- неевангелските понятия, без които сега не може да се направи и крачка - понятия като „второ пришествие”, „Страшния съд”, всевъзможни земни очаквания и обещания...

И още веднъж ще повторя: възразявам срещу това — да се причислява фанатикът към: типа на изкупителя, само една дума — imperieux*, която употребява Ренан, унищожава самия тип. „Благата вест” — нали точно тя провъзгласява, че противоречия вече няма; царството небесно принадлежи на децата; вярата, която се демонстрира, не е завоювана, а си е просто тук от самото начало като детинщина, съхранила се в сферата на духа. Най-сетне, физиолозите познават случаи ма закъсняла полова зрялост при органическа недоразвитост — следствие на дегенерация... Когато вярват по този начин, тогава не се гневят, не се сърдят, не се съпротивляват; тази вяра не носи „меч” и дори не подозира до каква степен би могла да разделя. Тази вяра не се доказва нито е чудеса, нито с награди, нито с обещания, още по-малко с „писания”; във всеки един миг тя е сама за себе си чудо, награда, доказателства, „царство божие”. Тази вяра дори не се формулира — тя живее, съпротивлявайки се на формулите. Разбира се, всичко случайно — обкръжението, езикът, запасът от впечатления - определя някакъв кръг от понятия: първоначално християнството използува изключително юдейско-семантични понятия (тук влизат яденето и пиенето на вечеря — понятия, с които, както й с всичко юдейско, силно злоупотребявала църквата). Но ще се въздържим да видим тук нещо повече от знаци, семиотика, повод за сравнение. Нито една дума тук не бива да се разбира дословно за нашия антиреалист това е задължително условие, иначе той изобщо не би могъл да говори. В Индия той би използувал понятията на Самкхя, в Китай — понятията на Лао Дзъ и дори не би забелязал разликата... С известна търпимост, към собствения маниер на изразяване ние бихме могли да наречем Исус „свободомислещ”: нали за него всичко твърдо, устойчиво е нищо: думата убива и всичко твърдо убива. „Животът” като понятие не съществува, като опит — той нищо друго не знае — у него се противи на всички думи, формули, закони, догми, символи на вярата. Той говори само за най-дълбокото, вътрешното: „живот”, „истина” или „светлина” — така нарича той вътрешното, а всичко останало — цялата действителност, цялата природа, даже самият език за него притежава стойността само на знак, подобие... Тук ние не бива да грешим, колкото и голяма да е била съблазънта на християнския — бих казал църковния — предразсъдък: подобна символика е par excellence тя е извън пределите на религията, култовите понятия, извън пределите на историята, естествознанието, опита от общуването, от всички знания, цялата политика, психология, всички книги, изкуството и неговото „знание” - това всъщност е знание на „чистия идиот”36 (който не знае дори това, че такива неща въобще съществуват на света). Той и не е чувал за културата, така че не му се налага и да се бори срещу нея — той не я отрича. Същото може да се каже и за държавата, за цялото гражданско общество и ред, за труда, за войната той няма причини да отрича мира, той не подозира за съществуването на такова църковно понятие „мир”… Да отрича изобщо, е нещо немислимо за него... По същия начин липсва и диалектиката, както и представата, че вярата и „истината” могат да се обосновават с някакви доводи (неговите доказателства са вътрешните проблясъци, усещането за удоволствие в душата, самоутвърждаването — всички „доказателства на силата”).. .. Такова учение не може и да възразява та нали тук изобщо няма разбиране за това, че има и други учения, няма и представа, че може да се разсъждава по друг начин... Ако се случи човек да се натъкне на нещо подобно, възможно е вътрешно дълбоко да съчувствува, да се опечали от „слепотата” на другите — нали самият той вижда „светлината”, — но не може да възрази…

Психологията на „евангелието” не познава понятията за вина и .наказание, не познава и „възнаграждението”. „Грехът” и всякаква дистанция между бога и човека са премахнати, в това се и заключава „благата вест". Блаженството не се обещава и не се свързва с изпълнение на някакви условия: блаженството е единствената реалност, а останалото са знаци, които говорят за нея.

Последствията от това положение се изразяват в един нов тип поведение, чисто евангелско. Не „вярата” отличава християнина — той се отличава с това, че действува, постъпва особено. С това, че нито с дума, нито в душата си се противи на този, който му причинява зло. С това, че не признава различията между своите съплеменници и другоземците, между юдеите и неюдеите („ближен” — това собствено е единоверецът, юдеят). С това, че никому не се гневи, никого не пренебрегва. С това, че не влиза в съда и не се дава в ръцете му (той „не се кълне”). С това, че при никакви обстоятелства не се развежда с жена си даже когато (нейната невярност е доказана... Всичко всъщност е едно, следствие от един инстинкт...

Животът на изкупителя представлява изключително такова практическо поведение, смъртта му — едва ли нещо по-различно... Той не се нуждае от формули и ритуали за общуване с бога — няма нужда дори да се моли. Той си разчиства сметките с юдейското учение за покаянието и примирението—знае че единствено благодарение на практическото, житейското поведение може да се чувства себе си „божествен”, „блажен”, „евангелски”- във всяка минута да се усеща като „син божи”. Не „покаянието", не „молитвата за прошка" извежда към бога, а единствено евангелското поведение; то самото е и „бог”... Така че Евангелието слага край именно на юдаизма с неговите понятия за „грях", „опрощаване на греховете", „вяра", „спасение чрез вярата": „благата вест" означава отрицание на цялото църковно учение на юдаизма.

Единствената психологическа реалност на „изкуплението“ е най-дълбокото инстинктивно разбиране относно това как трябва да живее човек, за да се усеща „на небесата“, във „вечността“, — докато при всяко друго поведение ти съвсем не се намираш „на небесата“... Не нова вяра, а нов жизнен път....

Ако аз разбирам поне нещо от този мислещ посредством символи човек, то е, че като реалност, като „истина“ той възприема реалността на вътрешното, а всичко останало — природно, времево, пространствено, историческо — той възприема само като знак, като материал за своите притчи. „Синът человечески“ не е конкретна историческа личност, не е нищо отделно и уникално, а предвечен факт, психологически символ, освободен от връзката с понятието за време. Същото в най-висока степен е вярно и за бога, както типично символистки си го е представял този човек, и за „царството божие“, „царството небесно“ и „синовете божии“. Няма нищо по-нехристиянско от църковните вулгаризации — олицетворения бог, „царството божие“, което приближава, „царството небесно“ в отвъдния свят, „сина божи“ в качеството му на втори ипостас на Троицата. Всичко това е - простете за израза - юмрук в окото - и то в какво око! — на Евангелието. Всичко това е световноисторическа цинична гавра със символите. И наистина — очевидно е какво означават знаците „отец“ и „син“— очевидно,макар и не за всеки: думата „син“ изразява приобщаване към съвкупното чувство за преобразяване на всичко в света (блаженство), а думата „отец“ е самото това чувство, чувството за вечност и завършеност на всичко... Срамно е да си припомняме в какво превърна църквата тази символика — не е ли поставена в началото на християнската „вяра“ историята с Амфитрион? А също и Догмата за „непорочното зачатие“? ... Та нали именно тя опорочи зачатието...

„Царството“ небесно е състояние на сърцето, а съвсем не нещо, което се намира „над земята“ и настъпва „след смъртта“. Понятието за естествена смърт изобщо липсва в евангелието: смъртта не е мост, преход; смърт изобщо няма, защото и тя принадлежи към един само привиден свят, от когото има полза само като източник на знаци. И „смъртният час“ също не е християнско понятие: за проповядващия „благата вест“ няма „час“, няма време, няма го и физическия живот с неговите кризисни мигове... „Царството божие“ не е нещо, което се очаква — за него няма нито вчера, нито утре, и след хиляда години то няма да настъпи — то е само опит на сърцето, то е навсякъде и никъде...

„Благовестителят“ умрял, както и живял, както и учел — не заради „изкуплението на. хората“, а за да покаже как трябва да се живее. Практическо поведение — ето какво завещава той на човечеството: своето поведение пред съдиите, пред войниците, пред обвинителите, пред всевъзможните клевети и издевателства — своето поведение на кръста. Той не се противи на нищо, не защитава своите права, не прави нищо, за да предотврати най-страшното — нещо повече — той приближава целия този ужас... И той моли, той страда и обича заедно с онези и в онези, които му причиняват зло... Не се противи, не се гневи, не призовавай към отговор... И на злото не се противи — обичай го...

Само ние, чийто ум е разкрепостен, намерихме предпоставката за разбиране на това, което невярно са разбирали в течение на деветнадесет столетия — откровенността, превърната в инстинкт и страст: тя воюва още по-непримиримо със „свещената лъжа“, отколкото с всяка друга...През цялото това време хората бяха неизразимо далеч от нашата деликатна и предпазлива неутралност, от онази дисциплина на ума, която позволява да се усещат толкова чужди, толкова фини неща. Хората винаги нагло и себелюбиво са търсели единствено собствената изгода, дори и църквата е изградена напук на Евангелието...

Ако търсим признаци за това, че зад великата игра на световете се крие божеството, немалко такива ни дава този огромен въпросителен знак, наречен християнство. Човечеството се прекланя пред обратното на това, което представлява изворът, смисълът, оправданието на Евангелието; в понятието „църква“ човечеството освещава всичко, което преодолява и превъзмогва „благовестителят“... — напразно бихме търсили по-грандиозна форма на световноисторическа ирония...

... Нашият век се гордее с усещането си за история: как е могъл да повярва в безсмислицата, че уж християнството е започнало с грубия анекдот за чудотвореца изкупител, а цялата духовна символика е уж резултат от по-късно развитие?! Точно обратното: историята на християнството, започвайки още от смъртта на кръста е история на все по-грубото неразбиране на изначалната символика. Колкото повече християнството овладява широки маси от некултурните народи, чужди на условията, при които се е зародило то, толкова по-необходимо става да се придаде на християнството вулгарен и варварски вид — така християнството усвоява вероученията и обредите на всички подземни култове в imperium Romanum*, така то попива в себе си безсмислиците на всички видове болен разум. Съдбата на християнството е неизбежно предопределена: вярата е трябвало да стане толкова нездрава, низка и вулгарна, колкото нездрави, низки и вулгарни са били потребностите, които е трябвало да удовлетвори. Най-сетне цялото това болно варварство приема завършен вид, църквата — неговият сумарен образ, и тя става сила — църквата, тази форма на смъртна враждебност към всяко благоприличие, към всяко извисяване на душата, към всяка дисциплина на духа, всяка искрена и доброжелателна човечност...Има ценности християнски и ценности благородни: именно ние, с разкрепостените умове, възстановихме тази тъй важна ценностна противопоставка...

... Не е по силите ми да сподавя въздишката си... Понякога ме обзема иай-черна меланхолия — презрение към хората. И за да няма съмнение по въпроса кого точно презирам, ще кажа, че това е съвременният човек, човек, с когото аз съм фатално едновременен. Нечистоплътният дъх на съвременния човек ме задушава... Към миналото аз, подобно на всеки познавач, проявявам далеч по-голяма търпимост, т.е. великодушие и самоотверженост: преминавам през хилядолетния дом - свят на умопобъркани, и както и да се нарича той — „християнство“, „християнска вяра“, „християнска църква“, минавам през него с мрачна напрегнатост, без да мога да се реша да обвиня човечеството за неговите душевни болести. Но всичко рязко се променя и моето чувство избива на повърхността, когато вляза в новото, в нашето време. То е значещо... Това, което вчера е било болест, днес е неприлично... — днес е неприлично да си християнин. И в мене се поражда отвращение... Оглеждам се наоколо: не е останало нищо от онова, което някога се е наричало „истина“, непоносимо е за нас да чуваме думата „истина“ от устата на жреца. Сега даже и при най-скромна потребност от благоприличие трябва да се знае, че богословите, жреците, папата не се заблуждават, а лъжат - лъжа е всяка произнасяна от тях фраза, но те вече не могат и да лъжат „простодушно“ и „по незнание“. Жрецът като всеки друг знае, че няма нито „бог“, нито „грешник“, нито „изкупител“, че „свободата на волята“ и „нравственият световен ред“ са лъжа — сериозно и дълбоко преодоляващият самия себе си дух никому не позволява да не знае това...Разгледани в самата им същност, всички църковни понятия са най-коварната фалшификация, съществуваща на света, предприета, за да се обезцени природата и всички естествени ценности. По своята същност жрецът е най-опасният паразит, отровен паяк за живота... Ние знаем, както знае и съвестта ни, колко струват и на какво служат зловещите измислици на жреците и църквата — с тяхна помощ е достигната такава степен на самоскопяване, при която видът човечество внушава отвращение... - такива като понятията за „оня свят“, „Страшния съд“, „безсмъртието на душата“, самата „душа“ са оръдия за мъчения, цели системи за жестокости, чрез които управлява и утвърждава своята власт жрецът... Всеки знае това, но всичко остава постарому. Къде са останките от приличие и себеуважение, щом нашите държавни мъже - хора откровени и антихристияни във всичко, във всички свои дела се наричат християни и отиват на причастие?...Владетелят начело на своите полкове — това великолепно зрелище, израз на себелюбието и високомерието на своя народ — дори той най-безсрамно нарича себе си християнин!... Но в такъв случай кого отрича християнството? Какво се нарича „свят"? Ето какво: човекът — съдия, воин, патриот, човекът се защитава, когато го нападат, пази достойнството си, притежава своя гордост, търси изгода за себе си. Поведението му във всеки отделен момент от живота, всеки инстинкт, всяка оценка, превръщаща се в постъпка — всичко днес противоречи на християнството, всичко е антихристиянско: какъв чудовищно лъжлив урод трябва да бъде съвременният човек, за да не се срамува да се нарича християнин!...

Ще се върна назад и ще разкажа истинската история на християнството...Още самата дума „християнство“ представлява недоразумение; всъщност — имало е само един християнин и той е умрял на кръста39. Самото „Евангелие“ е умряло на кръста. Онова, което от онзи момент наричат „Евангелие“, винаги е било противоположно на това, заради което той е живял — било е „лоша вест“, дисангелие. Невярно и безсмислено е да се търси отличителният признак на християнина във „вярата“, например във вярата в изкуплението на греховете чрез Христос: християнското е само в практическото поведение, в живот, подобен на този, който е водил разпнатият...Днес все още е възможно да се живее така, за някои дори е неизбежно: истинското, първоначалното християнство е възможно във всички времена... Не да вярваш, а да действаш, преди всичко не да правиш много неща, а да бъдеш по друг начин... Състоянията на съзнанието, вярата, най-сетне това, което считаме за истинно, са известни на всеки един психолог — те са съвсем без значение и нещо петостепенно в сравнение с ценността на инстинктите: казано по-точно цялото понятие за духовна причина е от край до край фалшиво. Да свеждаш своята християнска вяра до мненията, до феномените на съзнанието означава да отричаш християнството. На практика никакви християни не е имало. Това, което в продължение на две хиляди години наричат „християнин“, е психологическо недоразумение, неразбиране на самите себе си. Погледнато отблизо, в този „християнин“, въпреки неговата „вяра“ властват инстинктите — и то какви инстинкти!... Във всички времена — например у Лютер — „вярата“ е само предлог, маскарад, завеса, зад която работят инстинктите: „вярата“ е благоразумната слепота за определени инстинкти, овладели човека. „Вярата“ аз вече нарекох същинско християнско благоразумие: за „вярата“ безкрайно говорят, но действат както подсказва инстинктът... В света на представите на християнина няма нищо, което поне малко да се доближава до действителността, и в инстинктивната ненавист към всяка действителност ние откриваме движещия елемент на християнството, единствения движещ елемент, скрит в самия му корен. Какво следва оттук? Че in psychologicis заблуждението е радикално — то определя същността на християнството, то е субстанциално. Достатъчно е да се премахне едно-единствено понятие, да се замени то с реалността, и християнството ще се отправи в небитието!... Погледнато отвисоко, този поразителен, най-непостижим от всички останали факт — съществуването на религията не просто на основата на заблуждения, но и като изобретателна или дори гениална единствено в областта на зловредните и отравящи живота и душата заблуждения - този факт е зрелище за боговете, за боговете философи, с които съм се срещал, например по времето на знаменитите беседи на остров Наксос40. В момента, в който чувството за отвращение започва да отстъпва в тях (и в нас!), те са благодарни на християнина за това зрелище. Може би заради този любопитен феномен жалката звезда на име Земя ще заслужи беглия поглед и проявата на някой жест към нея от страна на боговете.... Не бива да подценяваме християнина: лъжлив до невинност, християнинът е нещо много повече от маймуна - известната теория за произхода на видовете по отношение на християнина изглежда като елементарна учтивост...

...Фаталният характер на Евангелието е предрешен от смъртта — самото то виси на „кръста“... Единствено неочакваната позорна смърт, единствено кръстът, предназначен предимно за canaille^{^[10]} - единствено цялата тази зловеща парадоксалност изправя учениците пред истинската загадка: Кой е този? Какъв е?... Дълбоко потресеното и оскърбено чувство, подозрението, че може би подобна смърт опровергава тяхното жизнено дело, страшният знак на въпроса — „Защо така!“ — това е напълно разбираемо. Всичко е трябвало да бъде необходимо, да притежава някакъв смисъл, разум — висша разумност: за любещия ученик няма нищо случайно. Тогава зейва пропаст: Кой го е убил? Кой би могъл да бъде неговият естествен враг? — въпрос, подобен на мълния. Отговор: властващият юдаизъм, висшето съсловие на юдейството. В този момент те разбират, че се бунтуват срещу съществуващия ред, самият Исус със закъснение се бунтува срещу съществуващия ред. До този момент в неговия образ липсва точно тази войнствена черта: това Не на думите и на делата, нещо повече той е живата противоположност на подобно Не. Очевидно малката община не е успяла да разбере главното — колко съвършена е неговата смърт, колко по-високо стои той от всеки ressentiment и това е признак колко малко е бил изобщо познават той! Та нали, умирайки, Исус не би могъл да иска нищо друго освен публично да представи най-силното свидетелство в полза на своето учение и с това да го докаже... Учениците му обаче са далеч от мисълта да му простят подобна смърт, което би било във висша степен по евангелски, а да не говорим за това — с цялата невъзмутимо блажена кротост в сърцето да отидат на също такава смърт... Отново се проявява най-неевангелското от всички чувства — отмъстителността. Те не могат да се примирят, че заедно с него загива цялото им дело — не, нужно е „възмездие“, „съд“ (но има ли нещо по-малко евангелско от „възмездието“, „наказанието“, „съда“!). И народът отново зачакал месията, всички погледи били устремени към онзи исторически момент, когато „царството божие“ ще настъпи и бог ще осъди своите врагове... Но нали точно представата за „царството божие" като завършек на историята доказва пълното неразбиране на нещата! Царството божие като обещание! Нали Евангелието е личното битие, осъществяването, реалността на „царството”. Точно такава смърт е самото „царство божие”. Чак сега върху типа на учителя се прехвърлят цялото презрение и озлобеност, които изпитват към фарисеите н богословите — с това самия учител превръщат във фарисей и богослов! От друга страна, тези съвсем разстроени, души с тяхното неудържимо поклонение вече не понасят евангелското равенство на всички хора, т. е. че както учел Исус, всеки поравно е син божи, и за отмъщение започват неистово да превъзнасят Исус, да го откъсват от самите себе си точно както на времето юдеите, отмъщавайки на вратовете си, отделили от себе си и безкрайно въздигнали своя бог. Единственият бог и единственият син божи са все рожби на ressentiment. .

41.

... И тогава възниква абсурдният проблем: как бог допуска това! На това разтревоженото съзнание дава един още по-абсурден отговор: бог принася в жертва своя син за опрощаване на греховете. Така с Евангелието е свършено — и още как! Изкупителната жертва, и то в най-отвратителната варварска форма: невинният се принася в жертва заради греховете на виновните! Какво ужасяващо езичество!... Наистина Исус унищожава понятието за „вина", като премахва пропастта, разделяща бога и човека, неговият собствен живот представлява точно такова единство на бог и човек — неговата - „блага вест"... Единство не просто като привилегия! От този момент в типа на изкупителя малко по малко прониква догмата за съда и второто пришествие, догмата за смъртта като изкупителна жертва, догмата за възкресението и с тази, последната, веднъж завинаги се. изхвърля понятието „блаженство" — единствената реалност, която се съдържа в Евангелието — изхвърля се в полза на някакъв живот след смъртта!... Това разюздано, непристойно схващане логически бива изтълкувано от Павел, и то с наглостта на равин, характерна за него: „... ако Христос не е възкръснал, то напразна е н вашата вяра". И изведнъж с един замах Евангелието се превръща в най-презряното несбъднато обещание, в най-безсрамното учение за личното безсмъртие... А Павел дори проповядва безсмъртието като награда!...

42.

Вече става ясно, че смъртта на кръста слага край на новите, напълно независими наченки на будисткото мирно движение, на фактическото, а не просто обещаното, щастие на земята. Защото, както вече подчертах, главното различие на тези две религии на декаданса е такова: будизмът нищо не обещава, но държи на думата си; християнството всичко обещава, но не държи на думата си... По петите на „благата вест" върви най-лошата, Павловата... Павел въплъщава тип, противоположен на „благовестителя" — той е гений на ненавистта, гений на призрака, на неумолимата логика на ненавистта. Какво ли не жертвува в името на ненавистта този дисангелист! Първо принася в жертва изкулителя, като го приковава към своя кръст. Животът, примерът и образецът, учението, смъртта, смисълът и оправданието на Евангелието — нищо не остава, щом само този призван за ненавист фалшификатор осъзнава от какво може да се възползува. Нито реалността, нито дори историческата истина!... И свещеническият инстинкт нагоден повтаря своето предишно огромно престъпление към историята той просто зачерква вчерашните дни на християнството; просто съчинява цялата история на ранното християнство. Освен това той отново прекроява историята на Израел така, че тя да представлява историята на неговия подвиг, всички пророци говорят за неговия „изкупител”... А по-късно църквата преправя дори историята на човечеството като история на християнството. Типът на изкуштеля, учението, практическото поведение, смисълът на смъртта, дори това, което става след смъртта И нищо не е оставено на мира, нищо не прилича на действителността. Центърът на тежестта на живота на изкупителя Павел прехвърля в „отвъдния свят” в лъжата за „възкръсналия" Исус.

Той впрочем нямал нужда от живота на изкупителя, от смъртта му. Родина на Павел е столицата на стоическото просвещение и да бъде считан той за честен човек, при положение че гради доказателството си за задгробния живот на изкупителя върху халюцинации, да се вярва на разказите му относно тези халюцинации, би било проява на niais.erie^{^[11]} от страна на психолозите. Павел е заинтересован от целта, следователно и от средствата. В онова, в което той самият не вярва, вярват слабоумните, на които той подхвърля своето вероучение. Той жадува за власт, в лицето на Павел до властта отново се домогва жрецът; той се нуждае от понятия, догми, символи, е чиято помощ би могъл да тиранизира масите, да превръща хората в стадо. Какво заимствува по-късно Мохамед от християнството? — Едно - единствено нещо измислицата за Павел, неговото средство за утвърждаване на жреческата тирания: вярата в безсмъртието, т. е. учението за „съда”.

43.

Пренесе ли се центърът на живота в „отвъдния свят" — в Нищото, му се отнема центърът на тежестта изобщо. Огромната лъжа за личното безсмъртие разрушава ума, унищожава, естествеността на инстинкта всичко благотворно е него, всичко поддържащо живота, осигуряващо бъдещето, всичко това вече поражда подозрение. Да се живее така, че животът да има смисъл — ето какво става смисъл на живота сега.... Защото ти е здрав разум, защо ти е усещането за благодарност към отечество и прадеди, защо да се трудиш наред с другите, да им се доверяваш, да умножаваш общественото благо, да се грижиш за него? Колко „съблазни", отклоняващи от правия път – а е нужно само едно – всеки, бидейки „безсмъртна душа", да се равнява на всички останали: в общността на всички живи същества „спасението" на всеки отделен човек да може да претендира за непреходна значимост. И най-нищожният лицемер, и всеки един три четвърти побъркан безделник да могат да си въобразят, че именно заради тях непрекъснато ще се нарушават природните закони, такова безкрайно и безсрамно нарастване на всяко себелюбие не може да бъде бичувано с достатъчно голяма презрение. И все пак християнството дължи своите победи на това жалко ласкателство, възбуждащо тщеславието на личността — това е причината християнството да приемат неудачници, бунтовници, всякаква измет, всевъзможни отрепки. „Спасение на душата" в превод означава ,,Целият свят да се върти около мене"... Същинската отрова на вероучението — „равни права за всички" — християнството сее с най-голяма последователност; от най-потайните ъгли на лошите инстинкти то води ожесточена война с чувството за почтителност и дистанция, с други думи — с най-важната предпоставка за извисяване и културно израстване: от ressentiment на масите християнството изковава главното оръжие за борба с нас, с всичко благородно, радостно, възторжено-приповдигнато, което съществува на земята, оръдие против нашето земно щастие... Да се признае „безсмъртието" на някакви си Петър и Павел означава да се извърши огромно, ужасно злодеяние по отношение на благородното човечество... Не бива да подценяваме и фаталността, която благодарение на християнството прониква във всичко, включително и в политиката! Сега никой не смее да претендира за особени привилегии, за право на господство, за почтително отношение към себе си и себеподобните си — никой не се решава да държи на усещането за дистанция. Нашата политика е болна от малодушие! Аристократизмът на духовната нагласа, коварно подкопан от лъжата за равенство на душите, и ако вярата в „привилегированите права на болшинството" прави и ще продължава да прави революции, то именно християнството — може да не се съмнявате в това! именно християнските съждения относно ценностите ще превръщат революциите в едно безбрежно море от кръв и престъпления! Християнството представлява въстание на пълзящите по земята срещу всичко, което стои на нозете си или се извисява; Евангелието принизява „низките"...

44.

Евангелията са неоценимо свидетелство за неудържим упадък, обхванал вече ранната община. По-късно Павел с циничната последователност на равин довежда този процес на упадък до неговия логичен завършек, започнал обаче със смъртта на изкупителя... Евангелията трябва да се четат много внимателно — трудности дебнат зад всяка дума. Признавам и мисля, че ще ме разберат правилно, ако кажа, че именно с това Евангелията доставят на психолога едно и също несравнимо удоволствие — те съдържат нещо обратно на наивната разруха, те са par excellence изтънчени, истинско майсторство в психологическото развращаване. Еваигелието е нещо много особено. Библията изобщо е несравнима с нищо друго. Първото, което трябва да узнаеш, за да не изпуснеш нишката, е, че ти се намираш сред юдеите. Тук всичко гениално приема облика на нещо „свято" - нито в книгите, нито сред хората би открил нещо подобно. И художествеността на фразата от фалшиви думи, и жестовете зависят тук не от отделното, случайно дарование, не от някаква изключителна натура. Не, тук е нужна порода! Цялото юдейство, най-сериозната, развивала се стотици години практика и техника на юда из ма достига своето пълно съвършенство в изкуството на свещената лъжа. Християнинът като ultima ratio^{^[12]} на лъжата е дваж, не — триж пъти юдеи и. принципното желание да се използуват само понятия, символи и жестове, утвърдени от практиката на свещениците, инстинктивното отхвърляне на всякаква друга практика, на .всеки друг подход относно ценността и ползата — всичко, това е не просто традиция, а наследственост: с нея наследствеността твори като самата природа. Цялото човечество остава излъгано и най-добрите умове на всички времена са излъгани (освен един, който вероятно е бил саможивец). Те четат Евангелието като книга за невинността — достатъчен намек за това, колко изкусно в него се разиграва този театър. Разбира се, ако бихме могли поне за миг да надзърнем в очите на тези хитроумни лицемери и професионални лъженабожнци, на всичко би бил сложен край — аз .обаче, четейки думи, винаги виждам зад тях жестове: ето защо и свършвам с тях. Не мога да понасям маниера им да повдигат очи. За щастие за болшинството хора шегите са просто драсканици. Не бива да се заблуждаваме: те уж казват „Не съдете", а сами изпращат в ада всички, които се изпречват на пътя им. Техен съдия е бог, но вместо него съдят те самите; те възвеличават бога и в негово лице — самите себе си; те изискват добродетели, от каквито самите те са лишени, н нещо повече — без каквито не биха могли да запазят господството си — изглежда сякаш те се стремят и се борят за утвърждаването на добродетелта. „Ние живеем, умираме и се жертвуваме заради благото (или „истината", или „светлината", или „царството божие") — на практика те вършат нещо, което не могат да престанат да вършат. Смирени и лъженабожни, те се прокрадват тихо, седят в ъглите, в сянката — като сенки — всичко това им се вменява в дълг: веднъж приели го, те живеят смирено, а смирението е още едно доказателство за тяхната благочестивост. . . Ах, тази смирена, целомъдрена, милосърдна лъжливост! „Добродетелността сама свидетелствува в наша полза"... Чете Евавгелията като книги, подлагащи на изкушение нравствеността: те, тези хора слагат ръка на морала — а вие знаете как стои работата с морала!. . . В действителност самомнението на избраните съвсем съзнателно се представя за смирение; „общината", „благите и праведните" веднъж за винаги са поставени на едната страна (страната па „истината"), а останалите, „светът" — на другата... Това е най-фаталната мания за величие на земята: незначителни уродн - лицемери и лъжци започват да претендират за понятията „бог", „истина”, „светлина", „любов", „мъдрост", „живот" — като за синоними на тях самите. Те се изолират от останалия „свят" юдейските пигмеи — юдейскн в най-висша степен, и дорасли за това — да заселят всички лудници по света, заели да префасонират ценностите според своите собствени разбирания — така християнинът според тя бил смисъл, солта, мярата и дори „страшният съд" на цялото останало човечество... Каква участ! Тя станала възможна поради съществуването вече на една близка, родствена мания за величие — юдейската. Когато между юдеи и християни зейнала пропаст, последните нямали избор — те трябвало да приложат върху самите юдея същите тези процедури на самосъхранение, които проповядвал юдейският инстинкт и които преди това юдеите използували само против неюдеи. Християнинът е същият този юдей, но от „по-свободен" тип.

Ето образците на това, което тези нищожества cи втълпяват, което слагат в устата на учителя — все изповеди на „прекрасни души":

„И ако някои не ви приемат, нито ви послушат, като излизате оттам отърсете праха от нозете си, за свидетелство срещу тях. Истина ви казвам: по-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град." (Мк. 6:11) Ах, как по евангелски е това!...

„А който съблазни едното от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето." (Мк. 9:42) Ах, колко евангелско!...

„И ако те съблазнява окото ти, навади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнената геена, .(Мк. 9:47) Подразбира се съвсем не око.

„И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството божие, дошло в сила." (М. 9:1) Добре е излъгал лъвът 44...

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си да вземе кръста си ида Ме последва. „Защото...!" Бележка на психолога: християнският морал се опровергава е това „защото"; опровергават го собствените му основания — това е по християнски (Мк. 8:34 — 35).

„Не съдете, за да не бъдете съдени... с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери." (Мат. 7:1) Какво понятие за справедливост, за „праведен" съд!...

„Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?" (Мат. 5:46—47) Принцип на „християнската любов" е в края на краищата да й се заплати добре.

„ ...ако ли простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец." (Мат. 6:15) Това силно компрометира така наречения отец...

„Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:33) „Всичко" включва храна, дреха и най-необходимото за живота. Меко казано, заблуда... Малко преди това бог се явява в ролята на крояч, поле в определени случаи...

„Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата. Тъй постъпваха техните бащи с пророците." (Лук. 6:23) Безсрамна сган! Вече и с пророците се сравнява...

„Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет, а тоя храм сте вие." (I Кор. 3" 16—17) Никое презрение към подобни неща не е достатъчно голямо...

„Не знаете ли, че светиите ще съдят света? И ако светът бъде съден от вас, то вие недостойни ли сте да съдите най-малките работи?" (I Кор. 6:2)45 Уви! — това не е просто безумна реч... Този чудовищен лъжец продължава и след това: „Не знаете ли, че ангели ще съдим [ние]? А колко повече житейски работи!" 46

„Не обезуми ли бог мъдростта на този свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога и премъдростта Божия, бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта... не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, — та никоя плът да не се похвали пред Бога." (I Кор. 1:20 — 21, 26 —29) За да разберете това място – свидетелство от първостепенно значение за психологията на чандала и неговия морал, четете първия раздел на моята „Генеалогия на морала" — там за първи път е показана протитоположността между аристократическия морал и този на чандала, породен от ressentiment и безсилната мъст. Павел е бил най - великият апостол на отмъщението...

Какво следва от това? Че не е зле човек да си слага ръкавици, когато чете Новия завет. Дори само близостта до нечистотиите те принуждава за това. Напразно търсех поне една приятна черта в Новия завет, но в него няма нито независимост, нито доброта, нито откровеност, нито простодушие... Там никога не е имало човечност все още липсва инстинктът за чистоплътност... Новият завет е пълен с лоши инстинкти, но липсва мъжество, за да се признае това. Единственото, което има там, е страхливост: затваряне на очите за всичко и самозалъгване. Всяка книга, прочетена след Новия завет, би ни се сторила по-чиста; например непосредствено след Павел аз с възторг четох най-прелестния и дързък присмехулник Потроний⁴⁷, за когото важи същото, което Домеиико Бокачо писа за Пармския херцог за Чезаре Борджия⁴⁸: „etutto festo" — безсмъртно здраве, безсмъртна веселост и благополучие... Нищожните лицемери се заблуждават в главното: те се нахвърлят срещу всичко, но нападнатото от тях става белязано — забележително. Нападнатият не бива осквернен от „първия християнин"... Напротив, чест е, ако „първият християнин" е против тебе. Четейки Новия завет изпитваш неволно симпатия към този, когото тъпчат с нозете си, да не говорим за. „мъдростта на този свят", .която наглият дърдорко напразно се опитва да опозори чрез .„безумството на проповедта"... От такива неприятели печелят дори книжниците и фарисеите — те трябва да са имали все пак някаква стойност, за да бъдат ненавиждани по този непристоен начин. Лицемерие – това би бил упрекът на „първия християнин"! В края на краищата книжниците представляват привилегировано съсловие — това е напълно достатъчно основание за морала на чандала. „Първият християнин", а боя се — и последният {него, аз едва ли ще дочакам) — се бунтува срещу привилегиите, следвайки своя най-подъл инстинкт: той винаги живее и се бори за „равни права"... Строго погледнато, той няма избор. Ако те устройва да бъдеш „божи избраник" или „храм божи", или да съдиш аналите, тогава всеки друг принцип на подбор — например по порядъчност, по ум, по мъжественост и гордо достойнство, по красота на душата и щедрост на сърцето — за теб ще представлява просто „светът , т. е..— злото в себе си... Поуката: всяка дума в устата на „първите християни" е лъжа, всяка тяхна постъпка — инстинктивен фалш, всички техни ценности и дели са зловредни, ценност притежава именно този, когото те ненавиждат, притежава това, което те ненавиждат... Християнинът и най-вече християнинът жрец представлява особен критерий за ценност... Нужно ли е да се казва, че единственото лице, което в целия Нов завет предизвиква чувство на уважение към себе си, е Пилат, наместникът на Рим? Да приеме сериозно еврейските свади? Не, той не би могьл. Един юдей повече или по-малко – какво то засяга?... Аристократическата присмехулиост на римлянина, пред когото безсрамно злоупотребяват с думата „истина", е обогатила Новия завет е една - единствена ценна фраза, която представлява критика и унищожение на самото християнство: „Що. е истина?"...

...Нас ни обединява не това, че не намираме бога нито в историята, нито в природата, нито отвъд нея... Обединява ни това, че таченото в бога ние възприемаме не като „божествено", а като далечно, пагубно и абсурдно, не като заблуда, а като престъпление пред живота... Ние отричаме бога като бог... Дори ако бяха ни доказали, че християнският бог действително съществува, ние още по-малко щяхме да вярваме в него... Съгласно формулата: deus qualem Paulus creavit, del negatio . Религия, подобна на християнската, нямаща нищо общо с действителността и рухваща в мига, в който ние поне в едно нещо признаем правото на действителността — такава религия не може да не бъде на нож с „мъдростта на този свят"', т. е. с науката — тя би благословила всички средства, отравящи, оклеветяващи, опозоряващи дисциплината на духа, честността й строгостта в делата, отнасящи се до съвестта на духа, благородната хладност и независимост на Духа. Императивът на „вярата" налагането върху науката — а praxi*, което означава: лъжа на всяка цена. .. Павел схваща нуждата от лъжата, т.е. от „вярата"; по-късно църквата разбира Павел... „Богът", измислен от Павел, т.е. богът, опозоряващ „мъдростта на този свят" (в тесния смисъл на думата — филологията и медицината като двата най-върли противника на суеверието), всъщност не е нищо друго, освен категоричната решимост на самия Павел да „опозорява": да се нарича бог собствената воля, тора, е изконен юдейски обичай. Павел възнамерявал да опозори „мъдростта на този свят", негови врагове са най-добрите филолози и лекари на Александрийската школа; срещу тях воюва той. Вярно е, че човек не може да бъде филолог, лекар, без при това да е антихрист. Филологът добре вижда какво стои зад „свещените книги", а лекарят — зад физиологическата деградация, на типичния християнин. Лекарят заключава: „Неизлечимост"; филологът — „Неистинност"...

... Разбран ли е всъщност знаменитият разказ в началото на Библията за бога, изпаднал в панически страх пред знанието? Не, не е разбран. Естествено книгата на жреците започва par excellence с описание на онези огромни вътрешни трудности, които преживява жрецът: онова, което е толкова опасно за него самия, е много опасно и за бога...

Старият бог — чистият „дух", първосвещеникът и самото съвършенство – се разхожда из градината си. Той обаче скучае. Боговете също са безсилни пред скуката. Какво да направи? За развлечение бог измисля човека... Но ето че човекът също скучае. И тъй като божието милосърдие не знае граници, той се смилява над единственото нещастие във всеки рай, като създава други животни. Това е първата грешка, защото животните изобщо не развеселяват човека — той става техен господар и, изглежда, нямал никакво намерение самият той да бъде „Животно"... Тогава бог създава жената.. С това на скуката действително е сложен край — но също и на много други неща! Жената е втората грешка на бога.. . „По своята същност жената е змия, Ева — това знае всеки жрец, както знае и това, че „Всички беди идат от жената". „Следователно от нея е и науката". .. Единствено заради жената човекът вкусва от дървото на познанието... Какво става нататък? Старият бог здравата се изплашва. Оказва ое, че човекът е неговата най-голяма грешка, в негово лице бог си създава съперник, защото чрез знанието човек става бого-подобен, така че — край на жреците ¡и боговете, щом самият човек става учен!... Поуката: науката като такава е забранена. Науката е първият грях, зародиш на всички останали, първороден грях. Единствено в това се състои същността на морала... „Не бива да знаеш!" — всичко друго произтича от това.. .. Паническият страх не пречи на бога да .постъпи разумно. Как да се попречи на науката? За дълго това става основният проблем. Отговорът е — да се изгони човекът от рая! Щастието, бездействието тласка към мислене, а всички мисли са лоши... Човекът не бива да мисли... И тогава „жрецът в себе си" измайсторяла злините, смъртта, родилните мъки, всички възможни видове бедност, старост, тегоби и най-вече — недъзи — все подходящи за борба с науката средства. Нуждата пречи на човека да мисли.. . Но вместо това! О, ужас! Делото на познанието се разраства, издига се, щурмува небесата, носи залеза на боговете - какво да се прави;?!.. Старият бог измисля войните (жреците винаги са имали нужда от войни...). Войната между другото е огромна пречка пред науката!... Невероятно! Въпреки войните познанието и независимостта от жреца нарастват!. .. И тогава старият бог взема крайно решение: „Човекът става учен — нищо друго не може да се направи, освен той да бъде удавен...

Надявам се, че сте ме разбрали. Началото на Библията съдържа цялата психология на жреца. Най-голяма опасност за него представлява науката, здравият разум по въпроса за причините и следствията. Науката като цяло процъфтява само при благоприятни условия — за да се „познава", е нужен излишък от време, .излишък от ум... „Следователно човекът трябва да се направи нещастен" — ето логиката на жреца във всички времена... Вие вече ое досещате, че оттук логично следва появата на „греха". .. Понятието за „вина" и „възмездие", целият „световен нравствен ред" — всичко е замислено като средство против науката — против отделянето на човека от жреца.. . Човекът не бива да поглежда вън от себе си, не бива да вниква в нещата, не бива дори да ги забелязва: века просто да страда\... Нека страда така, че във всеки едан миг да се нуждае от жреца.. . Долу лекарите! Спасител ни трябва на нас. .. Понятията за вина и възмездие, както и учението за „благодатта, за „изкуплението", за „опрощението" са отначало докрай лъжа, лишена от каквато и да е психологическа реалност — всичко е измислено така, че да унищожи у човека усещането за причинност, всичко това е покушение срещу понятието за причина и следствие. .. При това съвсем не покушение с голи ръце или нож, не с открита и честна омраза и любов в душата! Това е покушение на най-хттрите, страхливи, низки инстинкти! Покушение, извършено от жреците, паразитите! Вампиризъм на бледните, потайните кръвопийци!... Щом като естествените последици от дадена постъпка вече не ре признават за „естествени", а се смятат за продукт на суеверните призрачни понятия за „бог", „духове",, „души", единствено за морални последици от постъпката --- награди, наказания, знамения, средства за назидания, — то с това е унищожено първото условие за познание, т. е. извършено е най-великото престъпление срещу човечеството... С други думи, грехът е форма на самоскопяване на човека par excellence, измислен, за да направи невъзможни науката, културата, духовната извисеност, благородството на човека. Чрез из- мисления от самия него грях жрецът властвува...

Използувам случая, за да изложа психологията на .„вярата" и на „вярващите". И днес не са малко онези, които не знаят колко неприлично е да бъдеш „вярваш," — признак на декаданс, на сломена воля за живот — утре обаче това ще узнаят всички. Моя глас ще чуят и глухите.. . Струва ми се, че за християните е валиден критерият на истината, наричан „доказателство на силата". „Вярата спасява — следователно тя е истинна"... Уместно би било възражението, че спасението, блаженството още не е доказано, а само обещавано: блаженството е поставено в зависимост от „вярата" — ще се спасиш, ако вярваш... Но как да се докаже, че обещанията на жреца ще се сбъднат — нали те се огласят до недостъпния за нашия контрол „отвъден-свят".. . Следователно мнимото „доказателство на силата" не се състои в нищо друго освен във вярата, че следствието от вярването непременно ще настъпи. Формулата е следната: „Вярвам, че вярата спасява, следователно тя е истинна"... Ето го и края. Та нали това „следователно" е въплъщение на абсурда... Дори и малко да отстъпим и да допуснем, че спасението чрез вяра е доказано, а не просто желано и не просто обещавано чрез устата на жреца, която дан аги буди съмнение, то нима блаженството, или ако предпочитате, нима удоволствието някога е послужило като доказателство за истината? По-скоро обратното: участието на усещането при решаването на въпроса за истинността на дадено нещо предизвиква силно недоверие към „истината". Доказателството чрез „удоволствието" доказва единствено „удоволствието" и нищо повече; кой би гарантирал, че именно истинните съждения доставят повече удоволствие от неистинните и че в съгласие с предустановеиат£ хармония точно те биха породили приятни усещания!... Опитът на всички строго мислещи, задълбочени умове учи точно обратното. Всяка частица истина е била извоювана чрез жертвуване на почти всичко, към което се привързва сърцето, любовта, доверието на човека. Необходимо е истинско душевно величие: служенето на науката е най-тежката служба... Какво означава да си порядъчен в духовните дела? Това означава да проявяваш строгост към собственото си сърце, да презреш „красивите чувства", внимателно да премерваш всяко Да и Не!. .. Вярата спасява — следователно тя лъже...

Че вярата в някои случаи спасява, че блаженството не превръща натрапчивата идея в истинна, че вярата не премества планини, а по-скоро ги издига там, където преди тоза ги е нямало, — всичко това става ясно, щом поне набързо минеш през цялата тази лудница. Става ясно — не и за жреца, който инстинктивно ще отрича, - че. лъжата си е лъжа, а лудницата — лудница. Християнството се нуждае от болестта така, както гърците се нуждаели от излишък на здраве, тайният замисъл на цялата система на спасението е да се поболее човекът. А самата църква? Няма ли тя за идеал католическа лудница?.Религиозният човек такъв, какъвто се харесва на църквата, е типичен; всички епохи па религиозни кризи са били съпътствувани от невротични епидемии; „.вътрешният свят" на религиозния човек и „вътрешният свят" на напрегнатите, преуморени хора си приличат като две капки вода; „висши" състояния на душата.—превъзнасяни от християнството като ценност над ценностите пред цялото човечество, са всъщност епилептичните; im majorem rnajorem deihonorem* църквата е канонизирала безумци или големи лъжци... Веднъж аз вече си позволих да нарека християнския training за покаяние и спасение (най-добре е той да се изучава в Англия) методично предизвиквана folie circulaire** — а, разбира се, подобен недъг се появява на добре подготвена, т„ е. болестотворна почва. Никой не може по своя, воля да стане християнин, никой не може да бъде покръстен, ако[13]

[14]

преди това не е бил достатъчно болен за това... А ние, осмеляващите се да бъдем здрави и осмеляващите се да презираме — колко огромно е правото ни да презираме религията, която ни е научила да не разбираме своето тяло! Която превърна в „заслуга" ..„недостатъчното хранене"! Която, убеждавайки се, че „съвършената душа" може да обитава полуизпнило тяло, е била принудена да си скрои свoе понятие за „съвършенство" като болезнена, безкръвна, слабоумно мечтателна „светост", заключаваща се единствено в редица симптоми на изхабеното, отслабнало, безнадеждно съсипано тяло!... От самото начало християнството в Европа е движение на отритнатите, изпадналите елементи на обществото — чрез християнството те се домогват до властта. Християнството не е деградиране на расата; то е смесица от струпани, дошли откъде ли не форми на декаданса. Не упадъкът на самата античност, не упадъкът на нейния аристократизъм, както често мислят, е причина за появата на християнството — твърдо трябва да се възрази на всички учени слабоумници, които твърдят това. В същото време, когато всички слоеве иа чандала в Римската империя приемат християнството, съществува в своя най-прекрасен и зрял вид и противоположният тип — аристокрацията. Но надделява болшинството, демократизмът на християнските институции.. Християнството не е нито „национално", нито расово обусловено; то е обърнато към всички онеправдани, пренебрегнати от живота; навсякъде има свои съюзници. В дълбините на християнството лежи rancune*[15] на болните, инстинктът, насочен против здравите... против здравето изобщо. Всичко здраво, гордо, непокорно и прекрасно го оглушава и предизвиква режеща болка в очите му. Припомням си думите на Павел: „Бог избра онова, шо е безумно на тоя свят... що е слаба на този свят.. . що е от долен род на тоя свят ,и е унижено. . ." Ето формулата in hoc signo**, победил декаданса. . . Самият бог бива разпнат на кръста — още ли не е ясно ужасното коварство на този символ?. .. Божествено е всичко страдащо, разпи ато на кръстя... Ние всички сме разпнати, следователно ние сме божествени. Единствено ние.. . Християнството побеждава, а по-благородната духовна нагласа загива в борбата с него. И до днес християнството е най-голямото нещастие за човечеството.

Християнството влиза в противоречие и с всякакво добро разположение на духа — за християнски се приема единствено болният разум; християнството взема страната на слабоумното и проклина superbia*** на „духа". Щом като болестта е неотделима от християнството, то типичното християнско състояние на духа —- „вярата", неизбежно е форма на болестта и църквата е длъжна да отхвърли всички открити, честни, научни пътища за познание — за нея всички те са под забрана. Дори съмнението е грях... Пълното отсъствие на каквато и да е психологическа чистоплътност проличава още във възгледите на жреца — това следствие от де- каданса. Достатъчно е да се понаблюдават истеричните госпожи, рахитичните деца, за да се разбере, че лъженето по инстинкт, лъжата заради самата лъжа, неспособността да се гледа открито в очите, да се постъпва прямо — всичко това е закономерен израз на декаданса.

„Вяра" —.това е нежеланието да знаеш истината. Пиетистите — жреци и от двата пола са лъжливи, защото са болни: техният инстинкт изисква пълно пренебрегване правата на истината. „Болното е благо, а идващото от изобилието, силното и пълнокръвното е зло" — такова е усещането на вярващия. Съзнателно мамене — ето по какво разпознавам този, комуто е писано да бъде богослов. .. Hекадърността в сферата на филологията е друг един признак на богослова. Под филология тук разбирам в най-общ смисъл на думата умението да се чете добре — да се отчитат фактите, без да се подлагат на изопачаваща интерпретация, без загуба на внимание, търпение, чувствителност в стремежа към разбиране. Филологията е ефексис**[16] на интерпретацията — все едно дали става въпрос за книги, вестникарски новини, за съдби или за времето, да не говорим за „спасението на душата"... Богословът и в Берлин, и в Рим винаги тълкува и думите, и преживяванията така смело — например, победата на националната армия и светлината на Давидовите псалми, — че докарва до отчаяние филолога. Какво ли друго му остава, щом пиетистите и прочие швабски крави — нескопосници обявяват своите жалки делници, застоялото си всекидневие за чудо на „благодатта"; на „провидението"; на „.свещения опит" с помощта на „божия пръст"! Капка усилие, елементарно чувство за благоприличие би било достатъчно, за да разкрие на тълкувателя тази недостойна и детинска злоупотреба с ловкостта на божиите пръсти. Всеки, който притежава поне малко чувство за чест, би трябвало да смята за абсурден такъв бог, който навреме лекува хремата или точно секунда преди проливния дъжд изпраща карета, и дори ако той наистина съществува, би трябвало да направи така, че да изчезне завинаги. Този бог слуга, бог пощальон, бог предсказател на времето са всъщност обозначения на най-нелепи случайности, съвпадения. „Божественото провидение", в което в нашата „културна Германия" продължава да вярва всеки трети човек, би могло да служи като най- силния аргумент против бога. Във всеки случай това е аргумент против немците!...

...Това, че мъченичеството доказва нещо, е такава лъжа, че аз бих искал никога мъченици да не са имали нещо общо с истината. Даже тонът, с който мъченикът тъпче в главите на хората своите мнения, изразява такава ниска степен на интелектуална порядъчност, такава безчувственост по отношение на истината, че е излишно да бъде опровергаван. Истината съвсем не е нещо, което у един го има, у друг — не; така могат да разсъждават само селяни или селски апостоли от рода на Лютер. Можем да бъдем сигурни: колкото по-съвестен е даден човек в духовните дела, толкова по-скромен и умерен е той. Ако, да речем, той е вещ в пет неща; твърде деликатно отрича, че знае и още нещо... А „истината" според разбиранията на пророците, сектанти- те, свободомислещите и църковниците напълно ни Доказва, че в нея липсва елементарна дисциплина па духа и самоопределението — неща, без които е непостижима и най-малката истина... Между другото, трябва да отбележим, че мъченическата смърт представлява голяма беда за историята: тя изкушава... Заключението ла всички слабоумници, включително жените и простолюдието, е, че ако някой отива на смърт за своето дело, значи в това дело има нещо (особено ако това „дело" предизвиква цели епидемии от себепогубване). Само «че подобно заключение става невероятно голяма пречкала изследванията, за критическия и задълбочен изследователски дух. .Мъчениците навредиха на истината... И днес съществуват достатъчно необмислени преследвания, за да започне и най-безделническата секта да се ползува с почит и уважение... Как?! Нима ценността на едно дело се променя от това, че някой жертвува заради него живота си?... Напусти са изкушенията на почтеното заблуждение: смятате ли, господа богослови, че ще ви предоставим повод да творите мъченици за вашето из- мамническо дело?... Все нещичко може да се опровергае, като почтително се прибере под миндера, така биват опровергавани и богословите... Световноисторическа глупост е, че преследвачите придават на делото на своите врагове образ на нещо почтено — придават му притегателната сила на мъченичеството... Днес жените все още се поддават на заблуждението, защото са им казали, че някой си е умрял за него на кръста. Но нима кръстът е аргумент?... Сред всичко това еднн-единсвен е казал .думи, чакани хилядолетия — Заратустра.

„Кървави знаци са оставяли по пътя, който са следвали, и простотата им ги е учила, че истината се доказва посредством кръста.

Кръвта обаче е най-несигурният свидетел на петимата, кръвта отравя и най-чистото учение, обръщайки го във фанатична ненавист в сърцето.

И ако някой е влязъл в огъня за своето учение — какво доказва това? Съвсем друго е, ако учението излиза от пламъка на душата ти."

Не подлежи на съмнение: най-великите умове са :били скептици: Заратустра е скептик. Силата и независимостта, произтичащи от мощта, от свръхмогъществото на духа, се доказват чрез скепсиса. Убежденията са без значение, когато се засягат неща от съществена важност. Убежденията са тъмница. Едвам виждаш около себе си, не се обръщаш назад, а за да съдиш за това, кое е ценно и кое не ценно, трябва да си преодолял, надхвърлил стотици свои убеждения... Устременият нагоре ум, ако не пренебрегва средствата за това, задължително трябва да стане скептически. Независимостта от каквито и да е убеждения е задължителна за силния, за умеещия да гледа свободно около себе си.. . Великата страст — основа и сила на неговото битие, по-просветена и по-деспотична от самия него — изпълва до краен предел неговия интелект, учи го да не се церемони излишно, внушава му мъжество да използува далеч не свещени средства и при определени обстоятелства дори му позволявала има свои убеждения. Убеждение като средство — немалко може да се постигне посредством убежденията. Великата страст се нуждае от убеждения и се възползува от тях, без да им служи, защото е суверенна... Напротив: потребността от вяра, от категоричните Да и Не„ карлайлизмът⁴⁹ — ако мога да се изразя така — е потребност на слабия. Човекът на вярата, „вярващият" все едно в какво — е задължително зависим човек, топне полага себе си като цел, нито изобщо поставя целите си така, че да се уповава на себе си. „Вярващият" не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство, което употребяват; той самият се нуждае от някой, който да го използува. Той инстинктивно поставя най-високо от всичко морала на- себеотричането — всичко го тласка към тсоа: благоразумието, Опитът, тщеславието. Всяка вяра е израз на себеотричане, на отчуждение от самия себе си.., Ако човек се замисли върху факта, че за болшинството хора е крайно необходим; регулиращ принцип, наложен отвън; че принудата, робството в по-широк смисъл на думата е първо и единствено условие за просперитета на слабоволевите хора, особено за жените, започва да разбира смисъла на убежденията, „вярата". Убеждението е вътрешна опора. Да не забелязва много неща, в нищо да не бъде независим, да- проявява едностранчивост във всичко, да има твърд и. предопределен отвън поглед върху ценностите —- в противен случай такъв човек не би оцелял. Но в такъв случай той е враг на истината, пешка пълна противоположност. . . Вярващият изобщо, ме е свободен да решава» въпроса „за истинно" и „неистинно" по съвест: неговата порядъчност дори само в това би била гибелна за" него. Неговият възглед е патологично предопределен: ето как от човека с убеждения израства фанатикът — Савонарола, Лютер, Русо, Робеспиер, Сен-Симон⁵⁰ са тип, противоположен на силния ум, отхвърлил от себе си веригата на принуждението. Но великанската поза на тези болни умове, на тези епилептици, оказва своето въздействие върху масите — фанатиците са все красавци, а за човечеството е по-приятно да гледа жестове, отколкото да изслушва доводи...

Още една крачка напред в психологията на убежденията, „вярата". Аз отдавна предложих да се размишлява на тема, дали убеждението не е по-опасно за истината, отколкото лъжата („Човешко, твърде човешко" ч. 1, афоризъм 54 и 483). Този път бих поставил въпроса ребром: съществува ли наистина противоположност между лъжите и убежденията?... Всички мислят, че съществува, но какво ли не мислят „всички"!... Всяко убеждение има свои история, свои праформи, свои опити и грешки; убеждението става такова едва след като дълго време не е било и още по-дълго време почти не е било убеждение. И как иначе? Нима сред всички зародишни форми на убеждение не се намира и лъжа?... Понякога е достатъчно-просто да се смени носителят: за сина убеждение е това, което според бащата е било лъжа... Аз наричам лъжа нежеланието да виждаш нещата; такива, каквито ги виждаш; все едно е дали лъжеш пред свидетели или насаме със себе си. Да лъжеш себе. си, е обикновено нещо; да лъжеш другите, е вече (сравнително) изключителен случай. . . Трябва да се каже, че нежеланието да се види. това, което се вижда, и такова, каквото се вижда, е едва ли не главно условие за човека на дадена партия независимо в какъв смисъл на думата; той обезателно става лъжец. Така немската историография е убедена, че в Рим е господствувал деспотизмът, а германските племена донесли на света принципа на свободата — има ли тук разлика между убеждение и лъжа? Трябва ли след това да ни учудва фактът, че всички партии, в това число и тази на немските историци, обикновено изповядват високопарен морал — нали моралът, така да се каже, не умира именно з.а щото хора от всякакви партии във всеки миг изпитват нужда от него.. . „Такова е нашето убеждение; ние го изповядваме пред целия свят; ние Живеем и умираме заради него — ние настояваме да бъдат уважавани убежденията!"... Подобни речи съм слушал даже от устата на антисемити. Точно обратното, господа! Анти- семитът не става по-възпнтан от това, че лъже съгласно определен принцип... Жреците имат по-тънък нюх за тези неща, те прекрасно разбират противоречието, което се съдържа в понятието за убеждение, т. е. принципната, целенасочена лъжливост. Поради това те усвояват разумния метод на юдеите и вместо „убеждения" казват „бог", „божия воля", „откровение господне". Кант със своя категоричен императив върви по същия път — неговият разум в това отношение става практически... Има въпроси, казват, по които човек не може да решава що е истина; най-висшите въпроси, най-висшите проблеми на ценността са недостъпни за човешкия разум; те са извън възможностите му.. . Да се постигат границите на разума — това е истинската философия. Защо бог е дал на човека откровението? Нима бог би направил нещо излишно, ненужно? Човек дори по отношение на себе си не знае що е добро и що лошо и затова бог го е научил е какво се състои божията воля. Поуката: жрецът не лъже; в онова, което говори жрецът, няма нито „истина", нито „неистина", защото в такива неща е невъзможно да се лъже. За да се лъже, трябва да се знае що е истинно. Човекът не е способен на това; ето защо жрецът е наместник на бога. Подобен-жречееки силогизъм е свойствен не само за юдаизма и християнството; и правото на лъжа, и благо разумността на „откровението" като аргумент — всичко това е неотменимо свойство на жреца — все едно дали жрец на декаданса или езически (езичници са всички, които казват Да на живота, за които „бог" е великото Да, казано на живота).. . „Закон", „воля божия", „свещена книга", „вдъхновение божие" са все обозначения на условията, при които жрецът постига и задържа властта. Подобни понятия лежат в основата на всички жречееки организации, всякакви жречееки или философско-жречески системи на господство. „Свещената лъжа" е еднакво присъща и на Конфуций, и на законите на Ману, и на Мохамед, и на християнската църква... Има я и у Платон⁵¹. „Такава е истината" — където и да се чуят, тези думи означават само едно: жрецът лъже...

Най-сетне важно е и с каква цел се лъже. Християнството не познава „свещените" цели — такова е моето възражение и срещу неговите средства. То има все лоши цели — да клевети живота, да го трови и отрича, да презира тялото, да унижава и скопява човека чрез понятието за „грях". Толкова лоши са и неговите средства... С противоположни чувства чета законите на Ма- ну — книга много по-духовна и високостояща! Споменаването й наред с Библията е грях спрямо духа. Веднага -усещаш, че в нея се съдържа истинска философия, а не равино-суеверният юдей; тя дава храна и на най-взискателния психолог. Да не забравяме и най-главното — нейното фундаментално различие от всяка библия: благодарение на законите на Ману ръката на благородните съсловия, философите и воините стои високо над тълпата във рсичко — аристократичните ценности, усещането за съвършенство, обърнатото към живота Да, тържествуващото чувство за благополучие — външно и вътрешно. .. Цялата книга е огряна от слънце.., Тук сериозно и поверително, почтително и с любов се обсъждат неща, върху които християнството излива бездънната си гнусотия — зачатието, жените, бракът. А редно ли е да се дават в ръцете на жените и децата книги, съдържащи такива коварни думи: „...за избягване на блудството нека всеки да има своя жена и всяка да има свой мъж... защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват"⁵². И има ли право някой да се нарича християнин, ако на понятието за самото възникване на човека immaculata conceptio*[17] е даден християнски, т.е. мръсен смисъл?... Не познавам друга книга, в която да са казани толкова нежни и добри думи за жената, както в законите на Ману — тези белобради свети старци са умеели да се отнасят учтиво с жените. Така на едно място се казва: "Устата на жената, гръдта на девицата, молитвата на детето, димът от жертвоприношението са вечно чисти." А на друго: „Няма нищо по-чисто от светлината на слънцето, сянката на кравата, въздуха, водата, огъня и диханието на девойката." И последно — може би свята лъжа: „Всички отвърстия нагоре от пъпа са чисти, а надолу нечисти. Само у момичето цялото тяло е чисто."

Християнската несветост бива хваната на местопрестъплението, щом само бъдат съпоставени християнските- цели и целите на законите на Ману, щом бъде осветена ярко тяхната противоположност. Критикът на християнството непременно ще покаже цялата презряност на християнството. .. Законите на Ману възникват като всеки порядъчен сборник от закони — те обобщават опита, уроците, практическия морал на вековете, те слагат черта под всички тях, без да създават нищо ново. Условие за кодифицирането е било всички да разберат, че средствата за създаване авторитет на истината, постигната с времето и на скъпа цена, са коренно различни от тези, с които истината се доказва. Кодексът от закони не разсъждава за ползата от закони, за причините за тяхното установяване и не се занимава с казуистика от предисторическо време — точно така би изгубил императивния тон („ти си длъжен!"), главното условие за послушание. В това е проблемът... В определен момент от развитието на народа един от неговите слоеве — най-прозорливият, т, е. гледащ напред, но обръщащ се и назад, затваря кръга на опита — опит, на чиято основа би трябвало, би могло и може да се живее. Целта е по възможност напълно, без загуби да се приберат плодовете от експеримента и опита — лошия, отрицателния. Следователно преди всичко друго трябва да се попречи на продължаването на експериментите, на оставането на ценностите в предишното подвижно състояние, на продължаването на изследването, критиката, техния избор in infinitum[18]*. Срещу това се издига двойна стена: първо откровението, според което разумността на законите уж нямала човешка природа, че те съвсем не били търсени и намирани постепенно и чрез множество грешки, а че уж били с божествен произход, явили са се иа земята всички едновременно и в съвършен вид, без всякаква история, като чудо, като небесен дар... Другата стена е традицията: твърдят, че законът съществува от незапомнени времена и че е непочтено, престъпно отношение към прадедите да се съмняваме в него. Авторитетът на закона се обосновава с подобни положения: бог го е дал, прадедите са живели в съгласие... Висшата форма на благоразумие на подобна процедура се състои в намерението постепенно, крачка по крачка да се отдалечава, да се изтласква съзнанието от живота — от правилния живот, от онова, което се разбира под правилен живот (т. е. доказан на основата на колосален и придирчиво пресеян опит), така че да се постига пълен автоматизъм на инстинкта — първо условие за всяко майсторство, всяко съвършенство в изкуството да се живее. Да се състави кодекс, подобен на законите на Ману, означава да се признае правото на народа да стане майстор и да придобие майсторство — да му се признае претенцията за най-високото изкуство — да живее. За тази цел животът трябва да престане да бъде съзнателен — цел на всяка свещена лъжа... Кастовата йерархия (върховният, властвуващ над всички закон) само осветлява природния ред, първостепенния естествен закон, над който нямат власт нито произволът, нито която и да е „съвременна идея". Във всяко здраво общество се различават и взаимно се обуславят три типа ,с различни във физиологичен смисъл на думата влечения на центровете на тежестта — всзки си има своя хигиена, своя сфера на труда, свое специфично майсторство и усет за съвършенство. Не Ману, а природата разделя хората на хора на духа, хора на мускулите със силен темперамент и посредствени хора, които не изпъкват нито с едното, нито с другото. Третият тип са мнозинство, а първият и вторият — елит. Висша каста бих нарекъл „тези, които са най-малко от всички" — като съвършена тя притежава привилегированите права на малцината — сред тях е привилегията да въплъщават на земята щастието, красотата и благото. Само за духовно най-извисените е разрешена красотата, прекрасното: само у тях проявата на доброта не е проява на слабост. Piilchrum est paucorum hominum*[19]: благото е привилегия. Затова лошите маниери или песимистичният възглед (обезобразяващото всичко око) за никой друг е толкова забранен, колкото, за тях — да не говорим за възмущението от това, как изглеждат нещата в този свят. Да се възмущава, е привилегия на отхвърлените; не симизмът — също. „Светът е съвършен — така говори инстинктът на духовно най-извисените, жизнеутвърждаващият инстинкт Да, — самото несъвършенство, всичко., което е под нас, дистанцията, патосът на дистанцията, дори възмущението на отхвърлените — всичко това също се отнася към съвършенството." Духовно най-извисените — а те са най-твърдите — намират щастието си в това, което би заплашвало с гибел другите — в лабиринта, в жестокостта към себе си и към другите, в експеримента; себеограничаването е радост за тях; аскетизмът се превръща в тяхна природа, потребност, инстинкт. Трудността на задачите е тяхна привилегия, играта с трудности, смазващи другите — отмора. Познанието е една от формите на аскетизма. Няма по-почтена порода хора, но няма и по-радостна и по-достойна за любов — едното не изключва другото» Те властвуват не защото искат, а защото са властници по природа: те не могат да бъдат нещо второстепенно... Второстепенни са пазителите на правото, организаторите на безопасността и порядъка; благородните воини, преди всичко царят — висшата формула на воина, съдията, блюстителят на закона. Вторите са изпълнители, поемащи върху себе си всичко грубо материално в работата по управлението, приближени на духовно иай-издигнатите — тяхна свита, тяхна дясна ръка, техни ученици и последователи... И във всичко това, повтарям, няма нищо произволно, замислено предварително, изкуствено; всичко друго е изкуствено построение. Кастовият ред, йерархията просто формулира висшия закон на самия живот; да се различават трите типа е необходимо, за да се поддържа животът на обществото, да се обезпечава съществуванието на все по-висши и най-висши типове на човека; неравенството на правата е първото условие за съществуването на права... Право означава привилегировано право, привилегия. Всеки има свое битие и свои привилегии. Не можем да пренебрегнем правата на посредствените. Колкото по-високо стои човек, толкова по- тежко живее — студът се усилва, нараства отговорността. Високата култура винаги се изгражда като пирамида: основата е широка, предпоставка за цялото е неконсолидираната, твърда и здрава посредственост. Занаятът, търговията, земеделието, науката, голяма част от изкуствата, накратко, цялата съвкупност от професионалните дейности се съчетава едва със средна степен на умение и желание; всички подобни занимания биха били; неуместни за изключителния човек — необходимият за тях инстинкт би противоречил и на аристократизма, и на анархизма. Това, че си полезен, това, че си и функция, и колело, е предопределено от природата: не обществото, а това щастие, на което е способно голямото мнозинство от хората, превръща посредствеността в разумна.машина. За посредствеността да бъдеш посредственост е щастие; да бъдеш майстор в една област, да си специалист — към това влече природният инстинкт... Съвършено недостойно би било от страна на един дълбок ум да съзира в посредствеността като такава някакъв упрек. Посредствеността сама по себе си е първото условие за изключенията — посредствеността обуславя най-високото развитие на културата. Изключителният човек се отнася към посредствените по-внимателно и нежно, отколкото към себе си и себеподобните, и то не от деликатност — това е негов дълг. Кого най-вече ненавиждам сред днешната тълпа? Апостолите на чандала — те подравят инстинкта на работника с неговото жалко съществувание, с неговите радости, с неговата способност да се задоволява с малко; те разпалват в него завистта, учат го на отмъстителност... Не в неравенството на правата се състои безправието, а в претенциите за „равни" права... Що е лошо? Аз вече казах: лошо е всичко, което иде от завистта, слабостта, отмъстителността... Анархистът, християнинът⁵³ са от един дол_;дренки...

Наистина не е все едно с каква цел^: се лъже — да се укрепва или да се разрушава. Смело може да се постави знак за равенство между християнина и антихриста — и техните цели, и техният инстинкт — всичка е насочено към рушене. Търсете доказателство в историята — тя привежда такова с ужасяваща яснота. Ние току-що се запознахме с религиозното законодателство, чиято цел е да „увековечи" наи-висшето условие за цветущ живот, цялата грандиозна организация на обществото, а християнството намира своето призвание именно за това — да унищожи тази организация — и то точно защото животът в нея процъфтявал. Там трябва да се заложат заради бъдещите поколение плодовете на разума от продължителните експерименти и- дълги неуредици, събрани колкото може но-пълно, изобилно, без загуби — тук, напротив, целият урожай неочаквано, незнайно, е отровен... Най-великолепната от всички достигнати до днес (в неблагоприятни условия) форми на организация imperium Romanum, aere perennius*[20] — в сравнение с нея всичко друго е недовършено, бездарно, любителска работа — и ето, че светите анархисти сметнали за „благочестиво" дело да разрушат „света", т. е. империята, докато всичко не било сравнено със земята от тях и докато германците и разните грубияни не я завладели напълно... И християнинът, и антихристът са еднакво декаденти, еднакво способни единствено да рушат, да тровят, да погубват, да пият чужди сокове, кръв; и единият, и другият са въплъщение на инстинкта на смъртната ненавист към всичко трайно и велико, дълговечно и гарантиращо бъдеще на живота... .Християнството е вампир за Римската империя; то с един замах зачерква великия подвиг на римляните, подготвящи почвата за една висока култура, която вече би властвувала над времето... Нима още не е ясно това? Imperium Romanum, каквато я познаваме, с която историята на римските провинции все по-добре ни запознава, това поразително творение в монументален стил е било едва началото, самото строителство е било предвидено за векове, които биха го оправдали или потвърдили. . . Оттогава никой не е строил така — не е и мечтал да строи така sub specie aeterni**, .. Организацията е била достатъчно здрава, за да.издържи и на лоши императори: случайна личност нищо не би могла да направи от подобен замисъл — това е първи принцип на архитектурата на големия стил. Но тя не е била достатъчно твърда, за да се противопостави на най-лошия вид разруха — на християнина... Сганта тайно, тихо се промъква сред тъмнината към всеки, изсмуква соковете му, отнемайки сериозния му поглед върху истината за нещата, инстинкта за реалност: шапка подли, сладкодумни и женоподобни разбойници лека-полека, незабелязано изважда от колосалния строеж на „душата" най-ценните, мъжествени, благоразумни хора, за които целите на Рим представляват лична кауза, тяхно вдъхновение, тяхна гордост... Фарисейските интриги, тайните сборища, мрачните понятия от рода на ада или невинната жертва, или unió mystica*[21] за кръвопиене — а най-вече бавно раздухваният пламък.на отмъщението, отмъстителността на чандала — ето какво завладява Рим: същият този вид религия, с която още преди раждането и води борба Епикур. Четете Лукреций⁵⁴, за да разберете против какво се бори Епикур — не против езичеството, а против „християнството", аз бих казал — против развращаването на душите с понятията за вина, наказание и безсмъртие... Той се бори с подземните култове — с цялото прикрито християнство: да се отрича безсмъртието в. онези времена, е равносилно вече на спасение:. . И Епикур би победил, всеки уважаващ себе си човек в Римската империя е бил епикуреец,—но тогава се появява Павел... Павел, тази превърната в плът. и дух ненавист на чандала, омраза към „света", този юдей, този евреин par excellence! Той се досеща как, опирайки се на незначителното сектантско движение на християните, отцепило се от юдаизма, да запали „световен пожар", как, възползувайки се от символа на „разпнатия бог", постепенно да подреди в един грамаден строй всичко пълзящо по земята, всичко тайно бунтуващо се — цялото наследство на анархистичните вълнения в Римската империя. „Спасението е от иуденте"⁵⁵... Християнството -като формула за преодоляване на всички тайни култове, култа към Озирис, към Великата майка на боговете, култа към Митра⁵⁶, ето какво схваща Павел, ето в какво се състои неговият гений. Инстинктът толкова уверено го води, че той, безмилостно изнасилвайки истината, слага в устата на измисления от са мая него „спасител" (и не само в устата) всички представи, способни да увличат по религията чандала — той превръща своя спасител в нещо разбираемо и за жреца на Митра. .. Същността на „Дамаск"⁵⁷, на мигновеното обращение: Павел разбира необходимостта от вяра в безсмъртието, за да бъдат отнети ценностите на „света" — въоръжен ,с понятието „ад", човекът властвува даже и над Рим, „отвъдният свят" ще убие живота... Нихилист/ христби имало рима, и не просто рима...

Целият труд на античния свят — всичко е напразно: нямам думи да изразя чувството на ужас, което ме обзема.... И това е едва само предварителната работа; с гранитното самосъзнание били положени едва основите на хилядолетен труд — а целият труд на античния свят се оказва напразен?!... За какво са живели гърците! За какво'са живели римляните?... Вече били създаден» предпоставките за научна култура, всички научни методи, установено било вече великото, несравнимо с нищо изкуство да се чете -добре — без това би била немислима културната традиция, единството в науката; ес- тествознанието в съюз с математиката се развивало по възможно най-добрия начин; усещането за факта, най-главното и ценно усещане, създало цели школи и имало след себе си вековна традиция! Разбира ли се това? Изнамерено било вече всичко съществено — оставало да се пристъпи към работа: та нали методите — това трябва неуморно да се повтаря — са най-главното, най- трудното, това, на което навиците и леността се противят най-дълго. Всичко извоювано до днес от нас с цената на изключително себеограничение— защото лошите инстинкти, християнските инстинкти все още са у всеки от нас — всичко отново завоювано — независимият поглед върху реалността, търпеливостта, предпазливостта и сериозността и в най-дребното, честността и поря- дъчността на познанието — всичко това вече е било преди две хиляди години! Както и изтънченият такт и вкус!' Никаква дресировка на мозъците! Никаква „немска" култура с просташки маниери! Не, такт и вкус — в тялото, в жеста, в инстинкта, с една дума, в самата реалност. .. Всичко е напразно! Само миг и от всичко това остава само спомен!... Гърците! Римляните! Благородството на инстинкта, вкуса, методичността в изследването, геният на организацията, геният на управлението, вярата в бъдещето,, волята към утрешното, великото Да за всичко на света — и всичко това видимо, видимо като imperium Romanum, достъпно за всички усещания, монументален стил не просто като изкуство, а реалност, истина, живот... И всичко това — изведнъж погребано, разрушено, и то не от стихийно бедствие! Отъпкано, и то не от германци, не от техните тежки ботуши! Всичко е потъпкано от хитри, потайни, невидими вампири, без капка кръв по лицето! И те не побеждават, а просто изпиват всичката кръв!... Възтържествува коварната отмъстителност и дребнавата завистливост! Всичко жалко, страдащо, обзето от скверни чувства, цялото гето на душата — всичко това изведнъж изплува на повърхността! Прочетете който и да е от християнските агитатори, например свети Августин⁵⁸, и ще разберете, ще усетите какви нечисти личности излизат на повърхността. Погрешно би било да се предполага липса на разум у вождовете на християнското движение — ах, колко умни са те, до светост умни са тези господа, бащи на църквата! Съвсем друго не им достига на тях. Природата ги е пренебрегнала, забравяйки да им даде поне едни честен, почтен инстинкт, инстинкт към чистоплътност...

Та, между нас казано, те дори не са и мъже... Ислямът презира християнството и той има хиляди пъти право за това: на исляма са нужни мъже.. .

Християнството ни е лишило от плодовете на античната култура. По-късно ни е отнело и жътвата от културата на исляма. Чудесният свят на мавританската култура в Испания⁵⁹ по същество е близък до нас, то и говори на нашите усещания и вкус повече, отколкото Гърция и Рим, и този свят бива погазен (аз дори не казвам с какви нозе) и защо? Защото за своето възникване той е задължен на мъжките инстинкти, защото казва Да на живота — живота с всички рядко срещани и изтънчени прелести на мавританската култура!... После пък кръстоносците се сражават с културата, пред която по-прилично би било да паднат ничком в сравнение с нея нашият 19-ти век .би ни изглеждал все още твърде беден, твърде „изостанал"... Разбира се, те търсели плячка, а Изтокът бил богат... Нека бъдем откровени! Кръстоносните походи са пиратство от малко по-висока класа, нищо повече! Тук немското дворянство, т. е. по същество аристокрацията на викингите, се намира в стихията си, църквата добре знаела защо съществува на света немското дворянство: швейцарската гвардия на църквата⁶⁰ от памтивека служи на нейните лоши инстинкти, за което е била добре заплатена. . . Църквата водела ожесточена война с всичко благородно на земята с помощта на немски мечове, немска кръв., немско мъжество! Колко болезнени въпроси! В исто рията на по-високата култура почти никога не се среща: немски аристократ; не е трудно да се досети човек защо. .. Християнството, алкохолът са двете главни средства на упадъка. .. Тук като че ли няма избор: има ислям и християнство, арабин и юдей. Решението е дадено;, никой не е свободен да избира. Или чандала, или не... „Войната с Рим е война не на живот, а на смърт! Мир, дружба с исляма" — ето как усеща нещата, как постъпва великият свободомислещ, гений сред немските императори, Фридрих II⁶¹. Как?! Нима немецът е трябвало да бъде гений, свободомислещ, за да изпитва прилични чувства? Не разбирам как немците са могли някога да чувствуват по християнски.. .

Тук сме „принудени да се докоснем до една друга материя, хиляди пъти по-болезнена за немеца. Немците лишават Европа от последните плодове на културата - плодовете на Ренесанса. Те е трябвало да принадлежат на Европа. Разбираме ли ние в крайна сметка, искаме ли да разберем какво представлява Ренесансът? Преоценка на християнските ценности, опит да се присъди" победата на противоположните на тях, опит, предприет с всички възможни средства, с всички инстинкти, с цялата гениалност. .. Досега е имало само една такава велика война и никога въпросите не са били поставяни така решително — моят въпрос -към Ренесанса също е зададен, — никога досега настъплението не се е водило тока пряко, по целия фронт с насоченост в самия център!За да се настъпва в решителното място, да се въздигнатия трона благородните ценности, т. е. да се внесат те в самия инстинкт, в най-дълбоките потребности и желания., заемащи престола... Пред себе си виждам една: възможност — тя се явява в неземен блясък и вълшебна игра на цветовете, сякаш разцъфтявах трепетните нюанси на изтънчената красота, и създава нейното изкуство — толкова божествено-, толкова дяволски божествено, че напразно човек би ровил в хилядолетията за втора такава възможност; виждам едно така многозначно, така чудесно парадоксално зрелище, пред което № боговете на Олимп биха имали повод за своя безсмъртен смях. Това е наистина зрелище: Чезаре Борджия— папа... Разбрахте ли ме?... Е добре, това е победата,, която жадувам днес... С това би било унищожено християнството!... А какво става вместо това? Немецът монах на име Лютер пристига в Рим. И този монах с всичките си отмъстителни инстинкти на жрец неудачник в тялото си се обявява в Рим против Реиесанса,.. Вместо с дълбока благодарност да усети с душата си грандиозността на извършващото се чудо — преодоляване на християнството в самото негово сърце, —- той просто подхранва с това зрелище своята ненавист. Религиозният човек мисли единствено за себе си... Лютер вижда разрухата на папството, докато с ръце би могъл да усети? обратното: древният упадък, peccatum originale[22]* християнството вече не заема папския трон! Заема го животът! Тържеството на живота! Великото Да, отправено» към всичко ново, прекрасно, дръзновено... И Лютер възстановява църквата — той й обявява война... Ренесансът е събитие, лишено от смисъл, едно велико Напразно!. .. Ах, тези немци — в какво ни вкараха! Всяко „Напразно" е дело на немци.. . Реформацията, Лайбниц, Кант и т. нар. немска философия, „освободителните" войни, империята — всеки път ново „напразно"' за нещо родено вече, а сега безвъзвратно изгубено.... Признавам: тези немци, те са моите врагове, презирам нечистоплътността на понятията и ценностите у тях; презирам страха им от откритото, честното Да и Не. За хиляда години те са стъпкали и омърляли всичко, до което са се докоснали; всяка половинчатост, всякатри-четвъртост, всички недъзи на Европа лежат на съвеста им ; върху нея лежи и най-мръсното, неизлечимо и неопровержимо християнство — протестантството... Ако хората не успеят да се справят с християнството — виновни за това ще бъдат немците...

Тук аз свършвам и произнасям присъдата. Аз осъждам християнството; издигам против християнската църква най-страшното обвинение, което някой обвинител някога е произнасял. За мен тя е най-лошата от всички представими форми на упадък; тя съдържа в себе си стремеж към най-ужасната, най-крайна степен на упадък. Християнската църква нищо не е пощадила, тя е съсипала всичко, обезценила е всяка ценност, всяка истина е преобърнала в лъжа, всяка прямота в душевна низост. Само посмейте да говорите още за нейната блага, „хуманна" мисия! Не е в неин интерес да се отстраняват бедите, тя живее от бедите, нуждае се от бедствията, за да се утвърди завинаги... Вземете червея на греха — ето с каква беда църквата награди човечеството!... А „равенството на душите пред бога"? Тази лъжа, този пре- текст за rancunes на подлите хора, този експлозив, пре върнат сега в революции, в съвременна идея и принцип за гибелта ца целия обществен ред, е. християнският динамит .. Блага, „хуманна" мисия на християнството! Да отгледаш от humanitas⁶²^{** [23]} противоречащото на самото него, изкуството на самоскопяване, склонността към лъжа на всяка цена, отвращението от всички благи и достойни инстинкти, презрението към тях! Ето.ви хуманна мисия! Паразитизъм като единствен стил на поведение, охтичави идеали на „светостта" и изсмукване на кръвта до последна капка, с което свършват любовта и надеждата, „отвъдният свят" — воля към отричане на всяка реалност; кръстът като отличителен знак за най-подлия заговор, който някога е съществувал — заговор срещу здравето, красотата и стройността, смелостта,, ума и духа, срещу душевната доброта, срещу самия животЩе напиша това вечно обвинение по всички стени, навсякъде където има стени — имам букви, които ще -отворят очите и на слепците... Наричам християнството велико проклятие, най-голямата поквара, истински инстинкт за отмъщение, за която не съществуват други освен нищожните, тайни, отровни, твърде подмолни средства; наричам християнството най-голямото неизтриваемо петно по тялото на човечеството...

А ние дори водим летоброенето си от този dies nefactus*[24] начало на цялата фаталност —от първия ден на християнството! Защо не от неговия последен ден... Защо не от днешния?... Преоценка на всички ценности!...

БЕЛЕЖКИ[25]*

Ф. Ницше. АНТИХРИСТ

Фридрих Вилхелм Ницше е роден в 1844 година в Рьокен в Тюрингия, влизаща по това време в състава на Прусия. Бащата на Ницше е бил протестантски свещеник, майка му — дъщеря на пастор. Семейната легенда говори за славянски произход на Ницше, водещ началото си от полския граф Ницски, протестант, напуснал Полша по време на Контрареформацията. След смъртта на бащата в 1849 година семейството се премества в Наумбург, където Ницше постъпва в гимназия. Домашното възпитание, пронизано от духа на протестантското благочестие, в обкръжението на майката, сестрите, лелите, слага отпечатък върху Ницше най-вече с това, че той още от детството си добре познава Библията, свири на пиано и познава немската музика от Бах и Хендел до Хайдн и Моцарт.

Още в гимназиалните съчинения на Ницше проличава необикновеният му литературен талант. Появяват се и първите съмнения в Светото писание. Аристократическата гимназия на Пфорт давала солидно образование, особено в областта на класическата филология. Не е учудващ тогава изборът на Ницше: макар че отначало следвайки семейната традиция, записва теологическия факултет на Бонския университет, той бързо сменя богословието с класическата филология. Следвайки своя професор, известния филолог Ф. В. Ричъл, той се премества в Лайпциг, където завършва университета. Като студент Ницше пише толкова квалифицирани изследвания, че Ричъл препоръчва още незавършилия университетския курс Ницше за мястото на професор по класическа филология в Базелския университет. Вземайки изпитите, получавайки бързо докторска степен за вече публикуваните студентски работи, Ницше се премества в Базел.

От 1869 година той преподава класическа филология, приема швейцарско поданство; последното му попречва да вземе участие във Френско-пруската война — той успява да стане само доброволец в санитарния отряд, но скоро бива принуден да напусне действуващата армия с разбито здраве и ненавист към Бисмарковия райх. От 1873 година се появяват първите симптоми на болестта, която го заставя през 1879 година да изостави преподаването. Ницше умира във Ваймар през 1900 година.

Чрез устата на своя Заратустра Ницше говори за „трите превръщания на духа: за това, как духът става камила и камилата — лъв и накрая лъвът — двете". Камилата носи на плещите си целия товар на човешката култура, това е „издръжливият дух", натоварен с всичко, което е направено по-рано, приучващ себе си на почитание към най-съвършеното. Но пътят на камилата води към пустинята: този, който се ограничава с усвояване на сътворените от други образци, е безплоден. „В най-безлюдната пустиня" става превръщането на камилата в лъв: „той иска да извоюва за себе си свобода и да стане господар в своята собствена пустиня". Лъвът яростно отрича хилядолетните ценности, той си завоюва правото да си създаде свои собствени. Но той трябва да стане бебе, дете, за да твори нови ценности в невинност и забрава, в безкрайна свещена игра.

Тази притча до голяма степен е автобиографична, тъй като творчеството на Ницше обикновено се разделя на три периода. В първия период той съчетава заниманията по класическа филология и история на античната философия с увлечението по философията на Шопен- хауер и музиката на Рихард Вагнер (дружбата с последния оказва немалко влияние върху.младия Ницше). Първото произведение — „Раждането на трагедията от духа на музиката", предизвиква резки възражения от страна на академичната филология, вече съдържа в себе си редица основополагащи за творчеството на мислителя идеи, макар в основното той да следва Шопенхауер. Тази работа и до днес има определено значение, доколкото проведеното от Ницше противопоставяне между „Дионисиевото" и „Аполоновото" начало в изкуството оттогава неведнъж е било възпроизвеждано в европейската философия. Не по-маловажно за бъдещите възгледи на Ницше е противопоставянето между Дионис и Сократ, античния и християнския мироглед, воля и разсъдък, живот и култура. Делението на три периода обаче е условно: още в първата работа се съдържат много идеи от късните произведения на Ницше. Преклонението пред гръцката архаика, духовният аристократизъм, преминаващ в откровена Проповед за „свръхчовека", учението на живота, като ирационално ставане, поривът, волята — такива са общите черти на неговото учение във всички периоди.

Не подлежат на съмнение обаче и постепенните Изменения в кръга от идеи па Ницше. В края на 70-те години той се отдалечава и от Шопенхауер, и от Вагнер. Песимизмът на Шопенхауер се оценява от него като „декадентство", в съединяването на германския национализъм с романтизираното християнство („Пърсифал" на Вагнер) той вижда лицемерие.

Отклонението от традициите на немския романтизъм, интересът към естествознанието са характерни за втория период от творчеството на Ницше. Още с труда си „Човешко, твърде човешко" (1878) той започва критика на основанията на западноевропейската култура. В работи като „Скитникът и неговата сянка", „Утринна зора", „Веселата наука" той развенчава кумирите на XIX век, опитва се да намери психологическите корени на моралните ценности. Във връзка с тези изследвания се появява централното понятие на неговата доктрина — „воля за власт".

През август 1881 година във вътрешния свят на Ницше се извършва рязка промяна. Трудно е да се каже що за „откровение" го осенява; известно е само, че оттогава в учението на Ницше се съединяват идеите за „волята за власт", за „вечното връщане" и за „свръхчовека". Започва разработката на собствено философско учение. През 1883—1884 година той пише „Така каза Заратустра", през 1886 година излиза работата „Отвъд доброто и злото", през 1887 г. — „Генеалогия на морала". Ницше започва подготовката на фундаментален труд, който е трябвало да обхване цялата негова философия. По-късно подготвителните скици за такъв труд под названието „Воля за власт""биват издадени от сестрата на Ницше — Елизабет Фьорстер-Ницше, Дълговреме тази книга се счита за главно негово съчинение, но всъщност тя представлява тенденциозна фалшификация: откъслечните записки на Ницше са композирани така, че Ницше да изглежда като идеолог на германския национализъм, а по-късно, отново не без помощта на сестрата, и на германския нацизъм.

В действителност такъв труд като „Воля за власт"никога не е съществувал. През 1888 година той разработва следния план за книгата „Преоценка на всички ценности": Книга първа. Антихрист. Опит за критика на християнството. Книга втора. Волният дух: критика на философията като нйхилистическо движение. Книга трета. Иморалист: критика на невежеството на най-фаталния род, на всекидневния морал. Книга четвърта. Дионис: философия на вечното връщане.

В този смисъл „Антихрист" представлява първата и единствено завършена част от главния труд на Ницше. Наред с „Антихрист" през 1888 година Ницше необичайно бързо създава редица произведения: „Залезът на кумирите", „Случаят Вагнер", „Ессе Homo".

Ницше написва „Антихрист" през септември 1888 г. Немското Antichrist е двусмислено: то означава и „антихристияпин", и „Антихрист", поради което преводите на други езици излизат ту с едното, ту с другото заглавие (преводът „Антихристиянин" обаче предава по-точно мисълта на Ницше). На Христос се противопоставя Дионис, а не Луцифер, макар че в съзнанието на Ницше присъствува и образът на Антихриста, чието царство се възвестява в следните твърде показателни еекизи (листът бил прикрепен от самия Ницше към ръкопис на работата):

Закон против християнството

издаден в Деня на Спасението, първия ден на Първата година (30 септември 1888 г. от лъжовния календар). Война до смърт с порока: порокът е християнството,

Тезис първи. Порочност е всяка противоестественост. Най-порочният човек е свещеникът, той учи на противоестественото.

Срещу свещеника са нужни не доводи, а каторга.

Тезис втори. Всяко участие в богослужение е покушение срещу обществената нравственост. Нужна е по-голяма суровост към протестантите, отколкото към католиците, към либералните протестанти, отколкото към правоверните. Колкото участвуващият в християнската служба е по-близо до науката, толкова по-голям престъпник е той. Следователно най-големият престъпник е философът.

Тезис трети. Достойните за проклятие места, където християнството е измътило своите яйца — базилики, трябва да бъдат сравнени със земята. Като безумни места на Земята те трябва да се превърнат в ужас за целия свят. Там трябва да развъждат отровни гадини.

Тезис четвърти. Проповедта за целомъдрие е публично подбуждане към противоестественост. Всяко пренебрежение към половия живот, всяко негово заклеймяване с понятието „нечисто" е грях спрямо свещения дух на живота.

Тезис пети. Забранява се храненето на една маса със свещеник: с това човек се изключва от порядъчното общество. Свещеникът е нашият Чандала — той трябва да бъде обявен вън от закона, да бъде морен с глад, да бъде гонен в разни пустини.

Тезис шести. Свещената история трябва да бъде наричана с онези имена, които тя заслужава, а именно "проклета история; трябва да използуваме думите „бог" „спасение", „избавител" като руга- телство, позорно клеймо за престъпника.

Тезис седми. Всичко останало следва от гореизложеното.

Антихрист

Този документ дава известна представа за омразата на Ницше към християнството, макар че този първи „закоон" на Антихриста, както и цялата работа „Антихрист" съвсем не дават пълната картина за отношението на Ницше към противопоставянето Христос — Дионис, спасение — „вечно връщане*', състрадание — страдание, християнско „обожание" — „свръхчовек". Основание за антихристиянството на Ницше е неговата онтология (учението за „волята за власт" и ставането), теория на познанието („перспективизмът") и етика („преоценката на всички ценности", „свръхчовекът"). На християнството се противопоставя митът за „вечното връщане". Ницше отхвърля освещаваните от религията морални ценности: „Вие наричате това саморазлагане на бога; това обаче е просто сменяне на козината: той смъква своята морална кожа! И вие скоро трябва да го видите отвъд доброто и злото!" Следователно в „Антихрист" само са нахвърляни основните положение на ницшеанската философия и критиката на християнството се явява един от елементите на учението на Ницше.

¹Заратустра (Заратуштра) — става дума не за реформатора на иранската религия (предполага се, че е живял през VII — първата половина на VI в. пр. н. е.), създал дуалистическото учение за .вечната борба на доброто и злото начало (Ахурамазда и Анхра- Майню), а за героя на книгата на Ницше „.Така каза Заратустра", т. е. за пророка на, „вечното връщане" и „свръхчовека", „унищожителя на скрижалите" на всички съществуващи морални ценности.

²Лабиринтът — в античната митология — построено от Дедал по заповед на цар Минос съоръжение със сложен и объркан план, в който бил скрит от очите на смъртоносните чудовища човек-обикът Минотавър. Тон бива убит от героя Тесей, който след това се измъква от Лабиринта с помощта на „нишката на Ариадна". В много от произведенията на Ницше се срещат свързани един с друг образите на Лабиринта, Тесей, Ариадна и Дионис, който се оженва за Ариадна, след като тя бива оставена от Тесей на остров Нак- сос. Тези образи té използуват от Ницше за символично предаване на главните идеи от неговото, учение (Тесей — „висшият човек", не изпълняващ своето предназначение; „свръхчовекът" като рожба на брака на Дионис и Ариадна и т* н.). В същото време те съдържат за Ницше и личен" смисъл. Така Ариадна се асоциира с Козима Вагнер, своите последни — вече нолубезушш — писма той подписва „Дионис".

³Седемкратен опит по самота — опит,за седем самоти - иреосмислен от НиЦше образ от; Апокалипсиса — „Когато сне седмияпечат, настана тишина на небето..." (Откр. 8:1 ) Както агнецът снема от книгата на Откровението всичките седем печата, така и Заратустра, снел шест от тях, се готви в самота да снеме и последния седми печат. Поетична разработка на дадения образ е направена в стихотворението на Ницше „Знаците на огъня".

⁴Хипербореи — митичен народ, живял във вълшебна страна в далечния Север, отвъд пределите на царството на северния вятър Ворей (оттук и названието). Хипербореитг живеят сред светлината па вечния ден, в блаженство, не познавайки нито болести, нито смърт, прекарвайки своя живот в песнопения и танци сред свещените полета и гори. Това е царството на Аполон, в $оето той прекарва зимните месеци. В късните произведения на Ницше вече липсва предишното противопоставяне на Аполоновото и Дионнсие- вото начало; сега с името на Дионис се назовава светоусещането, включващо и двете начала. Идеализираната архаична Гърция се противопоставя на християнството.

⁵Съвременният човек. Гневните разобличения на Ницше са насочени срещу цялата съвременност, раждаща „последния човек": „най-презреният човек, който вече няма да може да презира себе си", който всичко превръща в нещо дребно, живее с. „нищожните удоволствия" на стадно животно. Съвременниците са жители на „страните на културата", които са заимствували от всички народи и епохи разнородни идеали и ценности. „Всички времена и всички народи, разноцветни;, гледат изпод вашата обвивка: всички обичаи: и вярвания говорят безразборно във вашите жестове. Ако някой смъкне от вас облеклото и покривалата, боите и жестовете, у нега би останало само толкова, колкото да плаши птиците."

⁶Добродетел в стила на Ренесанса, virtu. Ницше отъждествява ренесансовото разбиране за добродетелта с нейната трактовка* в гръцката архаика („калокагатия"), когато между „доброто" и „прекрасното", моралното и естетическото отсъствува рязка граница. Прекрасното лице или телосложение може да се смятат за свидетелство за прекрасна душа. Едва от Сократ по мнението на Ницше моралните ценности се противопоставят- на „живота", който в резултат на това се обезценява. Получава се „удвояване на света", появява се трансцендентното царство на ценностите. Но ставането^ е „невинно", то се извършва „отвъд доброто и злото", поради което добродетелта не трябва да съдържа „морализаторство". Добродетел става самоутвърждаването на живота, волята за власт.

⁷ Учението на Ницше за волята за власт, за непрекъснатата „война" в природата и обществото възниква под несъмненото влияние на еволюционизма на Ламарк и Дарвин. Концепцията за „свръхчовека" и морала, гласяща: „падащия — бутни", с много свои черти напомня за социалдарвинистката теория от втората половина на XIX в. В същото време Ницше неведнъж посочва своите различия от концепцията за „естествения отбор" и изобщо отрича наличието на еволюция в живата природа. Още по-неприемлива за него е доктрината за обществения прогрес. Нито в природата, нита- в обществото според Ницше няма „естествен подбор" на най-добрите и най-снлннте („Не бива да се бърка природата с Малтус" — пише той в „Залезът на боговете"). „Естественият отбор" подпомага не „най-доброто", а „най-лошото", „стадото", което умее да се приспособява» да побеждава с мнозинство, с хитрост. „Висшите хора" са винаги щастливи изключения, а не резултат от еволюция„.

⁸Паскал. Отношението на Ницше към великия френски учен: и философ Блез Паскал (1623—1662) е двойствено. Несъмнено е* влиянието, което френските моралисти от XVII в., в това число й.: Паскал, оказват върху Ницше, особено в разбирането на човешката психология. Той пише, че Паскал е умрял твърде рано, „за да има възможност от дълбините на своята великолепна и горестна душа да осмее християнството, както успява да осмее йезуитите".. Това предположение едва ли е точно — ако беше живял по-дълго, Паскал по-скоро би завършил своята „Апология на християнството". Паскал за Ницше е и пример за това, как християнството отклонява от правия път „висшите хора" и ги превръща в „декаденти". Паскал, който пише за човешката „нищожност", за „упадъка" на цялата човешка природа в резултат па грехопадението, който може да бъде изкупен единствено чрез благодатта, очевидно се явява опонент па Ницше и затова той говори за „упадък" на разума на самия Паскал поради християнството. По-подробно за Паскал той пише в книгата „Отвъд доброто и злото", преди написването- на която внимателно изучава както произведенията на Паскал, така и изследването на Сент Бьоф „Порт-Роял", в което подробно се излага биографията на френския мислител.

⁹Декадансът се разбира от Ницше не само като съвкупност от явления на културата в края на XIX. в. Литературно-художественият декаданс се явява рожба на нихилизма, умствено и физическо израждане на „висшите хора" на европейската цивилизация. Декадансът — това е победа на слабите над силните, тържество на. „робския морал", умъртвяване на волята, хаотична обърканост на инстинктите и страстите. Вместо да действува, декадентът, жертва на излишна чувствителност, се стреми да се избави от страданията в опиянението или с помощта на наркотици, но страданията могат да бъдат намалени и чрез „изкуство за изкуството", и чрез социални реформи. В своята отмъстителна злоба Декадентът става анархист, рушител на обществото.

¹⁰Воля за власт — централно понятие .на ницшеанството,. Опитвайки се да сведе различни качествени състояния на психиката (инстинкти, емоции, интелект и др.) до някаква единна основа, Ницше стига до понятието „воля за власт". Силата на импулсите, т. е. количествените различия, лежи в основата на качествените различия. В дейността на великия пълководец, в творчеството- на художника или учения волята за власт е максимална, доколкото тук самообладанието и самоопределението са силно изразени. Властта над себе си стои по-високо от властта над другите. От психологическата трактовка на волята за власт Ницше преминава към нейната онтологическа интерпретация. Целият космос се разбира от него като непрекъсната борба на „квантите на властта", всеки от които се стреми към господство над всички останали, желае да стане организиращ център на целия свят. Социалните по своята същност отношения на господство и подчинение се пренасят върху целия свят, докато самият социален свят се разбира като вечна вой на на съперничещи си воли.

¹¹Противопоставянето на страданието и състраданието е едно от централните положения във философията на Ницше. Страданието способствува за самопреодолявансто(Selbstüberwindung), степента на власт над самия себе си; висшето здраве се заключава в това — да преодоляваш болестта и болката. Състраданието, напротив, отслабва, намалява „волята за власт". Ср.: „Ах, къде ли в света са се извършвали по-големи безумства от тези при състрадателните? И какво ли в света е причинявало по-големи страдания от безумството на състрадателните? Горко на всички любещи, не достигнали още такава висота, която да ги издига над собствените им страдания! Дяволът веднъж ми говореше: „Даже бог има своя ад: това е неговата любов към хората." А неотдавна слушах как говореше той: „Бог умря, от състрадание към хората умря бог." Християнството е религия на милосърдието, състраданието; своето собствено дионисийство Ницше провъзгласява за религия на страданието и жизнеутвърждаването („великото Да на живота").

¹²Шопенхауер, Артур (1788—1860) — немски философ, създател на учението за „света като воля и представа". Учението за тъмната, ирационална „световна воля" е най-важният източник ша понятието „воля за власт" на Ницше. Ницше обаче радикално

изменя както трактовката на волята (не „воля за живот", а „воля за власт", не единна световна воля, а плурализъм на волята), така и цялата съвкупност на социално-етичните изводи от това уче- -ние. Шопенхауер със своя песимизъм, разбиране за живота като -свяг на страданието, отричането от което е цел за философа, става ¡з.а Ницше образец за „пасивния нихилизъм", „европейския будизъм"; етиката , на Шопенхауер той подхвърля на ряз^а критика :наред с християнската етика на милосърдието.

¹³Нихилизъм. Терминът „нихилизъм" Ницше заимствува от френския писател Пол. Бурже, който на свой ред го взема от Тургенев. „Нихилизъм" у Ницше означава загуба на всички ценности, водеща към декаданс, израждане на човечеството. Нихилизмът (от

-лат. nihil — нищо) води към загубване на смисъла на съществуванието: „Висшите ценности се обезценяват." Няма цел, няма отговор на въпроса: „Защо?" За Ницше историята на европейския нихилизъм започва с идеалистическата философия на Сократ и Платон, у когото над Дионисиевото ставане на живота се извисява светът на идеите; християнството („п^атонизъм за стадото") води към по-нататъшно обезценяване на живота, а с това подготвя •<и пълната загуба на смисъл от живота. Християнството постепенно се разлага („Бог умря"), а заедно с него изчезват и всички от.къснати от света Ценности. На „пасивния нихилизъм" (философията на Шопенхауер, декаданса, „европейския будизъм") Ницше противопоставя своя „активен нихилизъм", тоест действеното отрицание на всички предишни ценности и утвърждаване на нови „жизнени ценности" — „волята за власт", „вечното връщане", „свръхчовека".

¹⁴Тюбингенски институт. Става дума за Тюбингенската школа, група от либерални протестантски богослови — хегелианци, историци на християнството (Ф. К. Бауер, Д. Щраус). Представителите на школата провеждат редица историко-филологически изследвания на Евангелието. Ницше смята историко-критическите трудове на Тюбингенската школа за недостатъчно радикални, половинчати, оттук и,неговите рязко негативни оценки,

¹⁵ Ликуване при появата на Кант. Ницше нееднократно подлага на най-унищожителна критика учението на Кант заради неговия (компромисен характер. В „Критика на чистия разум" Кант показва несъстоятелността на всички богословски доказателства за битието •на бога, но целта на Кант е „да ограничи знанието, за да освободи място за вярата"; в „Критика на чистия разум" той приема съществуването на бога като висш гарант за световния нравствен ред. Затова, макар че приживе „религията единствено в пределите на разума" на Кант се опровергава от протестантските богослови, после това учение бива приспособено за съхраняване „истините на вярата" в условия, при които става ясно, че никаква рационална аргументация не е в състояние да ги потвърди. Ницше не одобрява преди всичко етическото учение на Кант.

¹⁶Лютер, Мартин (1483—1546) — основател на протестантиззма, един от вождовете на Реформацията. Като теологически основания за разрива с католическата църква служат ученията на Лютер за предопределението и за „оправданието чрез вяра". Като «единствен източник на вярата той признава „откровението", т. е. Светото писание (а не преданието, авторитета на църквата). Ницше е син на протестантски свещеник, той израства в семейство, изповядващо ортодоксалното лютеранство, и върху неговото възприемане на християнството слага отпечатък лютеранската интерпретация на християнството. Именно Лютер довежда до крайност противопоставянето на разума и вярата, произнася такива хули по адрес на разума, че с това дава основание на Ницше да говори за изначална враждебност на християнството към разума. Учението за спасението „само чрез Вярата" (а не с добри дела) било приписано от Ницше освен на Лютер и на апостол Павел, и на християнството изобщо. Лютер бил готов да признае за апокриф посланието на апостол Яков само защото в него се съдържат думите: „Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра?.. . Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва." (Иак. 2:24, 26 ) Макар че са добре известни думите на Павел: „А сега съществуват и трите: вяра, надежда и любов, но любовта стои най-високо от тях", Ницше заедно с Лютер счита Павел за проповедник на спасението „само чрез вярата". Това му дава възможност да противопостави Христос на Павел. Ницше оценява крайно -отрицателно изобщо дейността на Лютер и Реформацията като »плебейски бунт" против Италианския ренесанс.

¹⁷Лайбниц, Готфрид Вилхелм (1646—1716) — немски философ н учен. В „Теодицея" на Лайбниц се обосновава компромисът между науката и теологията; Ницше съзира в това опит за съединяване на разума и вярата, разединени от Лютер.

¹⁸Чандала — „нечисти", „отритнати" в Индия, т. е. невлизащи в нито една от кастите (брахмани, кшатрии, вайши и шудри).

¹⁹ Декарт, Peнe (1596—1650) — френски философ и естествоизпитател. Ницше високо цени физиката и физиологията на Декарт, представата за животните като „машини", „механизми" (Декарт открива безусловния рефлекс), но не приема неговата рационалисти- ческа философия. Декарт поддържа съществуването на духовна субстанция и привежда онтологическо доказателство за битието па бога, изхождайки от следния постулат: „Мисля, следователно съществувам" (cogito ergo sum). Ницше отхвърля cogito в качеството му на непоклатима основа на човешкото мислене, тъй като счита, че зад мисленето стоят волеви импулси. Декарт също смята ,,свободната воля" за независима от разума, но „волята за власт^14,на Ницше се различава коренно от картезианскага воля. Рационалното мислене е просто израз на инстинктивни влечения, ирацио- нални импулси. Ницше не отрича разума изобщо (това е очевидно дори само от текста на „Антихрист¹¹), тон вижда в негово лице силен инструмент, оръдие на „волята за власт".

²⁰Ренан, Жозеф Ернест (1823—1892) — френски историк, писател. В трудовете „История на произхода на християнството",. „История на израелския народ" тон критикува Библията от позициите на Тюбингеиската школа. Ренан става известен с книгата cm „Животът на Исус" (1863), в която, на основата на Евангелието и други източници изобразява Исус Христос не като богочовек, а като симпатичен галилейски проповедник. Всичко свръхестествено бива отхвърлено, а с това биват отхвърлени и основите на християнските догми. Исус става проповедник на морала. В много свои работи Ницше се нахвърля срещу Ренан, вижда в него своя „антипод".

²¹Спиноза. Ницше открива за себе си философията на Спиноза, в 1881 година. Toft се възхищава от смелостта па Спинозовата критика на религията, използува аргументите на Спиноза против „свободата на волята". Заедно с това ток порицава рационализма нае Спиноза, неговата amor cíei intelectualis[26]*, в теория на познанието Ницше противопоставя на националистическото бучение за интелектуалната интуиция своя „перспективизъм". Всеки познаващ субект é конкретна, определяема от волеви импулси „перспектива",, гледна точка върху света, придаваща му организация, приспособяваща го към своите стремежи. Съществува безкрайно число золи^ водещи борба една с друга, включително и чрез познанието. Светът е алогичен в своя Хераклитов поток на ставането; затова не съществува интелектуална интуиция sub specie aeterni (от гледна точка на вечността), откриваща света като независим от познаващия истината. Няма „истини в себе си", истината се определя or Ницше като полезна лъжа — хаосът от събития се организира по* характерния за всяка от перспективите начин; познанието е толкова по-истинно, колкото по-полезно е то за растежа на „волята за власт". Следователно на единната перспектива на нознаващия sub specie aeterni, Ницше противопоставя плурализма на волите, из- ползуващи познанието в борбата за власт: познанието няма автв- номеи характер, истината като такава не съществува. В учението на Спиноза и други философи рационалисти Ницше съзира следи от „сократнзма" и християнството.

²²Будизъм. Учение на Гаутама Буда става широко известно & Европа едва във втората половина на XIX век. Ницше се запознава с него в 70-те—80-те години благодарение на трудовете на такива индолози като неговия училищен другар П. Дойсен, Кьопен, Олденбург. Европейското литературно-художествено бохемство в тези години усвоява будизма, някой близки на Ницше наричат себе си „будисти" (Л. Саломе например). Будизмът привлича Ницше с някои свои черти, като феноменалнзма в теория на познанието, отрицанието на „Аза", учението за превъплъщението и особено тезата, за това, че животът е страдание. Европейската култура, смята Ницше, най-сетне е узряла за появата на такъв „по-чист от християнството вариант на нихилизма, Но именно защото Hицше приравнява будизма с последователния и честен нихилизъм, отричащ страданието, а заедно с това и самия живот, тол противопоставя на будизма своя „жизнеутвърждаващ" мит за „вечното връщане" и учението за волята за власт". Ясно е, че Ницше разбира будизма в духа на философията на Шопенхауер независимо от неговата реална история.

²³Ressentiment (фр. — злоба, злопаметиост, бунт на чувствата)-— едно от най-важните понятия в психологията на Ницше. Волята за власт може да се прояви не само като активна, но и като реактивна сила, тоест да се обърне срещу самата себе си. У слабите, губещи в открита борба, волята за власт се потиска, измества, става безсъзнателна, променя своите форми. Слабите подобно на лисицата от баснята на Лафонтен казват „Гроздето е зелено"; недостъпното обявяват за неморално, недостойно, порочно. Силните биват осъждани от гледна точка на „висшите ценности", каквито на практика са ценностите на слабите и неспособните; от нуждата те правят добродетел. Типът човек, за когото според Ницше е най-характерен ressentimeni, е свещеникът: говорейки непрекъснато за добродетели, на практика три се стреми към власт над по-висш тип хора. В ressentiment Ницше вижда главния източник на морала.

²⁴ Сократ (470/469 — 399 г. пр. н. е.) —велик древногръцки философ, животът и идеите на който са познати главно от произведенията на неговите ученици Платон и Ксенофант, тъй като Секрат ще е цисал нищо, а е изнасял философски беседи по улиците и площадите на Атина. Той бива обвинен в „безбожие" и осъден на смърт. Ницше смята Сократ за гениален мислител, но вижда в него първия в историята на Европа декадент, нихилист. Рационализмът на Сократ, неговото учение за моралните ценности, теология, се разглеждат от Ницше като воля 3£ отрицание на живота, противоположно на Дионисиевото, трагическото начало на живота. Именно Сократ противопоставя на потока на ставането надвремевото царство на идеите, „съблазнява" атинското юношество и преди всичко Платон. Ницше подчертава плебейския произход па Coкрат („canaille"), вижда в него иронията на тържеството па „на демократичната" разсъдъчност по отношение на живота.

²⁵„Брахмани... Платон" — брахмани — висшата жреческа »каста в Индия, Платон (428 или 427 — 348 или 347 г. пр. н. е.) велик древногръцки философ идеалист. Критикувайки християнството и „европейския будизъм", Ницше вижда образеца па общественото устройство в кастовото общество на древна Индия. Отрицателното отношение към Платоновия идеализъм не пречи на Ницше да оцени високо политическото учение на Платон, и и обществото се разделя на три съсловия: мъдреци философи, войни и трудещи се (в по-късния диалог „Закони" станва дума и за роби). Това деление напълно съответствувана делението на индо-арийците на касти: свещеници-брахмани, войни-кшатрии, свободни производители и търгоци-вайши, роби-шудри. Ницше противопоставя на християнството не само законите на Ману, но също и езотеричната мъдрост на брахманите и Платоновия идеализъм, тъй като в тях не се отдава голямо значение на вярата; въпросът за личното спасение в християнското значение на думата е лишен от какъпто и да е смисъл. Става дума не за задгробно възмездие за всички времена, а за закона на кармата и за освобождаване от вечния кръговрат на превъплъщенията (сансара, метемпеихоза). Освобождаването се постига не с вяра, а с познание на истината, макар че познанието предполага и редица етически изисквания.

²⁶Култове към Афродита, Дионис. Ницше пише за разпространилите се из цялата Римска империя култове към Великата майка (Афродита в религиозния еклектизъм от онова време се смесвала с Изида, Кибела), умиращия и възкръсващия бог Адонис, заимствуван у гърците от финикийците и превърнат във възлюблен на^ Афродита. Култовете към Великата майка оказват определено влияние върху християнската почит към божията майка; култовете към Озирис, Адонис и други умиращи и възкръсващи богове подготвят почвата за приемане на християнството от езичниците.

²⁷Ин. 4:22.

²⁸Християнството на Павел — св. Павел (прибл. 5 — 65 г. or н. е.) — „апостол на езичниците". Роден е в Tape, има римска гражданство. Един от най-активните гонители на християните сред фарисеите. Преображението става по пътя към Дамаск, Савъл става Павел (виж бел. 42). След това проповядва християнството в различни райони на Римската империя, бива арестуван в Юдея и изпратен в Рим (като римски гражданин не е можело да бъде съден в Йерусалим). Според преданието той бива предаден на мъченичеека смърт по време на гоненията на Нерон срещу християните. За странствуванията на Павел се разказва в Деянията на апостолите, написана от ученика на Павел — евангелиста Лука. До нас са достигнали много послания на Павел, по-голямата част от които със сигурност принадлежат именно на него. Влиянието- на „апостола на езичниците" върху цялата следваща история на християнството е огромно — основните положения на християнската теология се отнасят към неговите послания. За Ницше Павел е най-ненавистният персонаж в историята, който изопачава смисъла на учението на Христос, приспособява го за „тълпата" на цялата Римска империя, а после и за варварите. Противопоставяйки Христос и Павел, Ницше изхожда от лютеранската интерпретация на посланията на апостола (виж бел. 16). В противопоставянето на Христос на цялото следващо християнство определено влияние върху Ницше вероятно оказва и Л. Н. Толстой, чиято книга „Моята религия" е била позната на Ницше (във френски превод от 1885 г.). Толстой вижда ключа към цялото християнство в думите на Христос за несъпротивление на злото чрез насилие, цялото късно християнство той смята за отклонило се от тази изначална заповед. Ницше говори за „несъпротивление на злото" като за „най-дълбокото слово на Евангелието" и в известен смисъл като. за „ключ към него".

¹²⁹Исай — библейски пророк. По традиция дейността на Исай се отнася към периода 740—701 г. пр. н. е., когато Асирия завладява Юдейското царство. Най-често на Исай се приписва Книгата на пророка Исай в Стария завет, но вероятно негови са само главите 1 — 12, 16—22, 28—32, в които става дума за политическите реалности по онова време. Оттук и характеристиката, която му дава Ницше — „критик и сатирик на деня".

³⁰ Мойсей — в юдейската и християнската традиция първият пророк иа Яхве и основател на неговата религия, законодател и политически вожд на евреите по време на изхода от Египет в Хнаан. На Синайската планина Мойсей получава десет заповеди от Яхве — забрани и заповеди, регулиращи взаимоотношенията между хората и бога и един с друг. Към тях се прибавят още и редица ритуални, морални и юридически предписания. Така нареченото Моисеево Петокнижие включва в себе си първите книги на Библията: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие.

³¹ Щраус, Давид Фридрих (1808—1874) — немски теолог, представител на Тюбингенската школа. В книгата си „Животът на--. Исус" (1835—1836) прилага „митологическата теория" при разглеждане на Евангелието. Всички свръхестествени събития в Новия- завет се разглеждат като легенди („митове"). Тази творба оказва, значително влияние върху младия Ницше. Късните трудове на Щраус обаче („Животът на Исус, преработен за немския народ" и др.) предизвикват възмущението на Ницше, който съзира в тях опит да се създаде някаква „ерзацрелигия". Още в ранните произведения на Ницше (например в „Несвоевременни размишления") той полемизира с Щраус, не приемайки между другото неговия национализъм и „прогресизъм". Историческият оптимизъм на Щраус, вярващ в прогреса на човечеството благодарение на развитие над познанието, предизвиква резки възражения от страна на Ницше.

³² Епикур (341—270г. пр.н.е.)- древногръцки философ. Характеризирайки Епикур като „типичен декадент", а неговото учение» като „езическо учение за изкуплението", Ницше има предвид етиката на Епикур. В нея се твърди, че на човек по природа е присъщ стремеж към удоволствие и избягване на страданията; „здравото тяло" и „безметежността на духа" се разбират като цел на щастливия живот. Според Епикур независимостта от външния свят, невъз- мутимостта на духа (атараксията) се постигат по пътя на обучени упражнения („аскеза"), но това не е умъртвяване на плътта, а благоразумие. „От благоразумието са произлезли всички добродетели: то учи, че ие бива да се живее приятно, без да се живее разумно, нравствено и справедливо, и, обратно, не бива да се живее разумно, нравствено и справедливо, без да се живее приятно." Достигането на невъзмутимост изисква освободеност от всички грижи и тревоги, най-вече от страха от смъртта. Смъртта е безотносителна към нас: когато ние сме живи, нея я няма, когато нея я има, нас ни няма. Според Ницше нито Буда/нито Христос са учили за задгробното възмездие (за разлика от историческото християнство). В епикуреизма Ницше вижда древногръцкия вариант на нихилизма, най-чистия, мъдрия, лежащ отвъд всички религиозни обещания за отвъдно възмездие.

³³ Йоан Кръстител ,(или Йоан Предтеча) — според преданието» той заиочза да проповядва за приближаващото идване на месията, на бреговете на река Иордан, в 27 г. от н. е. той кръщава във водите на Иордан и самия Христос. Йоан бива обезглавен от цар Ирод Антипа (Мат. 14:1 — 12).

³⁴ Самкхя — една от шестте ортодоксални, т. е. признаващи, авторитета иа Ведите, школи на древнонндийската философия. Самкхя признава съществуването на Две начала: пракрити (материална първопричина) и пуруша (букв. човек, дух, „Аз"). Материалното първоначало е активно, основа за съществуването на вснчки реални обекти; духът е пасивен. Освобождаването от Закона на кармата, т. е. кръговратът на раждането и смъртта, от страданията «се постига чрез връщането към своето истинско „Аз", чрез излизането от материалния свят с неговите причинно-следствени връзки. Тази техника на освобождаване е разработена в друга школа — Йога.

³⁵Jlao Дзъ — полулегендарен основател на древнокитайския ..даосизъм, комуто се приписва написването в VI в. пр. н. е. на трак тата „Даo дъ дзин". Сравнявайки възгледите на Исус с учението на Jlao Дзъ, Ницше има предвид даосисткото учение за недейст- внето, бездействието (у-вей), т. е. подчиняването на естествения ред, на „пътя" (дао) на всички неща, отсъствие на всякакви стремежи, противоречащи на дао.

³⁶Характеристиката на Христос като „идиот" е изпусната в първите издания на „Антихристиянин" (цензура на сестрата — Е. Фьорстер-Ницше). Тази характеристика по мнението- на много изследователи произлиза от едноименния роман на Ф. М. Достоевски. Именно по асоциация с романа той употребява думата „идиот" в писмата до Брандес и Стриндберг, а също в „Ницше срещу Вагнер", във фрагментите, влезли във „Воля за власт". За Влиянието на романа свидетелствуват и сравненията на Евангелието със „света на руския роман" и съжаленията, че „близо до този най-интересен декадент не е живял някой Достоевски". Ницше смята Достоевски за „единствения психолог", от когото „поне нещо е научил". .Много изследователи са правили паралел между романите на Достоевски и философските трудове на Ницше.

³⁷„Не стои ли на прага на християнската „вяра" историята на Амфитрион?" В древногръцката митология Амфитрион е син на тиринтския цар Алцей, внук на Персей. Ницше има предвид най-разпространения и получил редица литературни преработки сюжет: докато Амфитрион участвува във военни походи, Зевс приема неговия образ,, явява се на неговата жена Алкмена ц от него Алкмена зачева Херакъл. Ницше иронично приравнява този сюжет жъм учението за непорочното зачатие и раждането на Христос.

³⁸Подземните култове на imperium Romanum — разпространилите се в последните векове от съществуването на древния Рим различни източни религиозни учения» съперничещи с християнството ;и проправящи му път (митраизъм, култовете на Кибела, Адонис и др.).

³⁹ „Всъщност имало е един християнин и той е умрял на кръста" - Ср. оценката на Христос в „Така каза Заратустра": „Наистина твърде рано е умрял този евреин, когото почитат проповедниците на бавната смърт: и за мнозина това, че тон е умрял токова рано, сега стана съдбоносно.

Той — този евреин, едва бил познал сълзите и унинието на еврея заедно с ненавистта на добрите и праведните: тогава го обзела тъга по смъртта.

Защо не остана той в пустинята и далеч от добрите и праведните! Може би той би се научил да живее и би се научи да обича земята и да обича смеха!

Вярвайте ми, братя мои! Той умря твърде рано, той самият би се отрекъл от своето учение, ако беше достигнал моята възраст! Той би бил достатъчно благоразумен, за да се отрече?

Но незрял е бил той. Незряло обича юношата и незряло ненавижда той човека и земята. Привързани и тежки са още крилата и чувствата на неговия дух."

⁴⁰„Беседите на остров Наксос". Очевидно Ницше има предвид бракосъчетанието на Дионис и Ариадна (неговото стихотворение „Плачът на Ариадна").

⁴¹»Ако Христос не е възкръснал, то. .. напразна е и вашата вяра." Ницше малко изменя текста от посланието на апостол Павел: „... ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра... ако пък Христос ие е възкръснал, суетна е вярата ви.. .* (Кор. 15:14, 17 )

⁴² „Родина на Павел е столицата на стоическото просвещение. Павел е роден не в Юдея, а в Tapс, където преобладава езическото население. Като юдей той има римско »ражданство, познава гръцката култура. Много изследователи са правили паралел между християнството и римския стоицизъм.

⁴³Марк. 9:47—48. Ницше погрешно посочва само 47.

⁴⁴„Добре е. излъгал лъвът." По традиция евангелистът Марк се изобразява в образа на лъв (Лука — на агнец, Йоан — иа орел, Матей — на човек).

⁴⁵I Кор.: 6:2. Ницше подчертава „вас", докато в оригинала- е подчертано „работи".

⁴⁶Тук Ницше изменя пунктуацията — „!" вместо „?", подчертано е „ние" вместо „работи": „Не знаете ли, че ангели ще съдим [ние], а колко повече житейски работи?" Вероятно това не са случайни грешки — Ницше се стреми да покаже самомнението на Павел и на първите християни изобщо, поради което подчертава „вас“ и „ние", заменя въпросителния знак с възклицателен»

⁴⁷Петроний, Гай — римски писател от I в. от н. е., автор на „Сатирикон". Като придворен на Нерон бива обвинен в участие » заговор и се самоубива в 66 г.

⁴⁸Цезар Борджия (Чедаре Борджа) (около 1475—1507) — син на папа Александър VI, станал епископ на 16 години, кардинал на 18, после снема от себе си духовния сан, от 1458 година е херцог на Валентино, от 1501 г. — херцог на Роман. Край на честолюбивите замисли на Борджия слага смъртта на баща му (отровил се с приготвена за гости отрова). Той бива принуден да напусне Италия и умира в Навара. В идеализиран вид е изобразен от Макиавели; Ницше нееднократно се обръща към образа на Цезар Борджия, емята, че неосъществена възможност на Ренесанса е бил Цезар Борджия на папския престол, т. е. пълното разложение на християнството отвътре и пълното преобразяваме ка Европа.

⁴⁹Карлайл, Томас (1795—1881) — английски философ, писател, историк. Във философията на Карлайл се съдържат редица положения, които се пресичат с ницшеанството: рязка критика на църквата и буржоазния свят, на ценностите на съвременната култура, „култ към героите" в историята, извисяващи се над масата на „посредственостите". Карлайл обаче всъщност идеализира корпоративната структура на феодалното общество (понякога тълкувано като социализъм); за Карлайл героите са висши слуги на човечеството, а не „господари на земята", както е у Ницше, чийто „свръхчовек" принципно се разграничава от човека („човек е това, което трябза да се превъзмогне", „човекът е въже, опънато между маймуната и свръхчовекa и т. н ).

⁵⁰ „Савонарола, Лютер, Русо, Робеспиер, Сен-Симон" — обединяването на тези различаващи се но своите възгледи мислители не е случайно. Савонарола — критик не само на папската курия, но и на езическите мотиви в ренесансовата култура от XV в., бащата на Реформацията Лютер, Ж.Ж. Русо със своето политическо учение, подготвило Френската революция, и Робеспиер, въплътил това учение в живота — всички те са опоненти на Ницше като фанатици, поддържащи идеалите на морала, равенството, демокрацията.

⁵¹ Законите на Ману. Приписвана на легендарния първоосновател на индийската държавна система от закони; най-древният паметник на политико-правната мисъл иа древна Индия, в който се определят задълженията и нормите на поведение на хората от различните касти.

Конфуций (около 551—449 г. до н. е.) — древнокитайски философ, основател на най-влиятелната школа в древнокитайската философия. '

Мохамед — основател на исляма, Платон — древногръцки философ. Тук Ницше подчертава общото, което се съдържа във всички тези религиозни, философски, правни учения („свещената лъжа"): Всички те, от Друга страна, се противопоставят на християнството, тъй като съответств.уват иа неговите идеали за йерархически организирано общество, в което управляват „избраните", „благородните".

⁵² В една фраза са съединени две разсъждения на апостол Павел за брака: „Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж" и „Но ако ие се въздържат, нека се женят; зашото по-добре" е да се женят, отколкото да се разпалват." (I Кор,7:2,9|

⁵³Съзвучието между немските Christ и Anarchist се разработва във всички негови по-късни работи. Исторически подобно съпоставяне изглежда, недостоверно ако се .отчетат яростните изобличения на християнството от страна на анархистите, понякога в стил, сходен с този на Ницше. Например Бакунин пише: „Ако бог е всичко, то реалният свят и човекът са нищо. Ако бог е истина, справедливост и безкраен живот, то човекът е лъжа, несправедливост и смърт. Ако бог е господар, то човекът е роб. .. Бог съществува, следователно човекът е роб." На свой ред църквата винаги е осъждала анархизма. Исус Христос се тълкува от Ницше като анархист, но той самият подчертавал различието на цялото следващо християнство от Христос. Анархизмът и християнството според Ницше имат много общо като рожби на ressentiment, отмъстителната завист на слабите, като проявление на нихилизма. Оттук и римуваните от Ницше „нихилист" и „християнин" (Nichilist nnd Christ).

⁵⁴ Лукреций; Тит Лукреций Кар — римски поет от I в. пр. и. е., епикуреец по своите философски възгледи.

⁵⁵ Спасението е от Иудеите" —ï- Ин. 4:22.

⁵⁶ Култовете на Озирис, Великата майка на боговете, култът към Митра — източни религии, проникнали в Римската империя от Египет (Озирис), Сирия (Великата майка), Иран (Митра)⁷ ⁵⁷„Същността на „Дамаск". В Деяния на апостолите и в посланието на апостол Павел се съдържа историята за превръщането иа гонителя на християните Савъл в „апостола на езичниците" Павел; по пътя за Дамаск го „озарява" божествена светлина, той чува гласа на Христос, който му' казва: „Савъл, Савъл Защо ме гониш?", и му заповядва да иде в Дамаск, където слепият проглежда и става апостол (Деян, гл. 9).

⁵⁸Св. Августин — Аврелий Августин' (354—430). светец на католическата църква, „блажеи" в православната, християнски богослов и философ; най-видният представител н а латинската патристика, безусловен авторитет по въпросите на религията и философията за католическата църква.

⁵⁹„Чудесният свят на мавританската култура в Испания". В резултат на завоюването на по-голямата част от Пиренейския полуостров от арабите в VII век в Испания се появява блестяща арабска култура, просъществувала до края на XV век, когато завършва Реконквистата — обратното завоюване па целия полуостров от християни — испанци и португалци. Ницше, има предвид европейското рицарство, взело активно участие - в Реконквистата.

⁶⁰„Швейцарската гвардия на църквата“. Още. от. XV век наемните войски на всички европейски държави се състояли предимно от швейцарци. Ницше има предвид, че немските рицари били наемници на църквата.

⁶¹ Фридрих II Хохенщауфен (1194—1250) — император иа „Све-. щеиата Римска империя", крал на Сицилия. По време, на кръстоносните походи се запознава е ислямската култура и донася много от нея; намира се във ..враждебни отношения с папския престол; отличава, се със свободомислие — на него се приписва трактатът „За тримата лъжци", т, е. юдаизъм, християнство и ислям.

⁶²' Нитanitas — латински термин, имащ две основни значения. В значението му „човешка природа", „човешко достойнство", „чо веколюбие" той е източник на новоевропейското понятие „хуманизъм". В другото му значение — „oбpaзoвaнocт, духовна култура'" и изтънченост на вкуса", „изисканост на речта" -—. той поражда нашите „хуманитарни науки" („хуманитаристът" не е непременно „хуманист"). Ницше използува многозначиостта на термина, показвайки „безкултурието" на християнството и неговата античовечност".

Сканиране: Милен Илчев

OCR разпознаване: Милен Илчев

Редакция: Георги Хаджийски, Милен Илчев

*Широта, великодушие(фр.)

**Сух топъл вятър, в Северна Африка, Ю. Европа и др. (ит.)

· Машина, механизъм (лат.)

*Горене, плам, жар (фр.)

*Под знака на Спиноза²¹ (лат.)

** Крайна и висша степен (лат.)

***Дух-творец (лат.)

* Волност, свободомислие (фр.)

* Крайна степен(лат)

[8] В психологическите дела, (работи), лат.

[9] Състояние, навик, лат.

[10] Тълпа, сган, простолюдие (фр.).

[11] Простоватост (фр,)

[12] Крайно основание

[13] *За по-голяма прослава на бога (лат.).

**Циркулярна психоза (лат.).

*Мъст, злоба (фр.).

** На този знак (лат.).

*** Високомерие, гордост (лат.).

*Настойчивост (гр.).

*Непорочно зачатие (лат.).

* До безкрайност (лат.).

** Красотата е работа на малцина (лат.).

*По-дълговечно от медта (лат.).

** Под ззнака на вечността (лат.).

*Мистическо уединение (лат.).

*Първороден грях (лат.).

** Човечество (лат.).

*Проклет ден (лат.).

*Бележките са на А. М. Руткевич.

* Интелектуална любов към бога(лат.).